Има фотографи, които запечатват лица. Има и такива, които търсят онова, което остава скрито зад тях – личната истина, тайните на душата, невидимата светлина, която прави човека неповторим. Теа Нишков, позната и с артистичния си псевдоним Принц Датски, принадлежи към вторите. За нея фотографията е начин да изследва човека и да съхранява паметта за времето, в което живеем.
Правнучка на писателя Димитър Подвързачов и възпитаничка на НГДЕК и НАТФИЗ, Теа Нишков посвещава творчеството си на портрета и на историите, които стоят зад човешките лица. Нейният пожизнен фотографски цикъл „Запечатани във времето“ е посветен на съхраняването на визуалната памет за личностите на съвремието ни. В работата ѝ се преплитат изкуството, историята и стремежът да остане следа от онова, което сме — отвъд имената, професиите и обществените роли.
Един от новите ѝ проекти „1986“ насочва погледа към година, белязана от Чернобилската катастрофа и от усещането за исторически разлом. Четири десетилетия по-късно фотографката събира 40 българи, родени през 1986 г. – хора, които застават пред обектива не просто като представители на едно поколение, а като свидетелство за устойчивостта и триумфа на живота.
В тези портрети грубата риза от зебло контрастира с финия светлинен ореол около човешките фигури. Зеблото напомня за уязвимостта, а светлината отделя лицата от мрака – сякаш заявява, че въпреки всичко човешкият дух продължава да носи в себе си нещо неприкосновено. Под всяка фотография участниците оставят собственоръчно написани думи, с които сами се назовават. Така всеки образ получава свой глас, а човекът запазва правото да разкаже сам историята си.
„1986“ не търси обща присъда над едно поколение. Проектът поставя по-голям въпрос – за човешката същност, за паметта и за отговорността ни един към друг. В него фотографията се превръща в среща, а портретът – в пространство, където видимото отстъпва място на онова, което трудно се назовава с думи.
На 1 ноември в пространството „Още вино“ на ул. „Неофит Рилски“ 72 в София тези 40 лица ще погледнат към света четири десетилетия след годината, която ги свързва. А ние ще имаме възможност да погледнем отвъд образа – към човека, който стои срещу нас, и към светлината, която си струва да бъде съхранена. Теа Нишков разкрива част от този образ пред DarikNews.bg:
Теа, казваш, че 1986-a e не просто година, а исторически разлом. Кога осъзна, че именно това ще стане фотографски проект, а не просто лична мисъл?
Вълнението ми по темата започна с излъчването на официалния музикален видеоклип към инструменталното парче Marooned на групата Pink Floyd, заснет през първата половина на 2014 г. в изоставения град Припят, Украйна, и издаден по случай 20-годишнината от премиерата на албума The Division Bell (1994). Режисурата на проекта е поверена на Обри Пауъл – съосновател на легендарното дизайнерско студио Hipgnosis и дългогодишен визуален сътрудник на Pink Floyd. Пауъл пътува до Украйна през април 2014 г., за да заснеме кадрите в Припят – градът, евакуиран след ядрената катастрофа в Чернобил през 1986 г. Екипът умишлено използва плавни движения на камерата (включително с дронове), за да създаде усещане за "реене" из призрачните улици, разрушените апартаменти и изоставените класни стаи.
Видеото е изградено върху силен контраст. Разрухата на призрачния град на Земята е предшествано от хипнотични кадри на планетата, заснети от Космоса. Космическите кадри са реални и са предоставени от НАСА, като са заснети от Международната космическа станция (МКС). В точно определен такт, целият екран бива облян в светлина, а видеото преминава в изоставения град... Заглавието Marooned се превежда като "изоставен" или "изхвърлен на самотен бряг". Визуализацията на Пауъл улавя точно тази изолация. Плавното движение на камерата перфектно следва извисяващото се китарно соло на Дейвид Гилмор (емблематично с използването на педал DigiTech Whammy, който променя височината на тона).
Другият голям провокатор за мен беше проектът HUMAN (2015 г.) на френския фотограф и режисьор Ян Артюс-Бертран. Това е един дългометражен документален проект, за който в продължение на три години Бертран и екипът му провеждат над 2000 интервюта в 60 държави. В Marooned Пауъл противопоставя необятността на Космоса и планетата Земя на клаустрофобичната разруха в конкретните стаи на Припят. В HUMAN Бертран прави същото, редувайки огромните въздушни панорами на тълпи, океани и пустини с най-близкия възможен план на човешкото лице (микрокосмосът на емоцията).
И двата проекта търсят перспектива за нашето място във Вселената. Клипът на Pink Floyd показва трагичния физически отпечатък на човека чрез отсъствието му – изоставеният град, погълнат от природата след собствената ни грешка. Бертран показва масовото присъствие на човека – въздушните кадри разкриват както красотата на земеделието и културата, така и белезите, които оставяме върху Земята (огромни сметища, пренаселени мегаполиси). И в двата случая фокусът е върху крехкостта на цивилизацията.
Ти самата си родена през 1986 г. В кой момент престана да гледаш на тази година като на биографичен факт и започна да я виждаш като съдба на цяло поколение?
Родена съм на 25 октомври – в един ден с Пабло Пикасо, макар и в различна епоха. Кръстена съм на 11 ноември 1989 г., точно в първия ден на Прехода, което също носи своята странна символика. Символите винаги са ме вълнували, защото те позволяват мислене в мащаб. Мащабът винаги ме е вълнувал, но по специфичен начин – за мен е изключително важно да знам кога мога и трябва да бъда част от него и кога - не. Никога не съм усещала принадлежност към колективната съдба на набора или поколението си, защото животът вътре в границите на която и да е група, никога не е бил благосклонен към мен. Затова не мисля, че е здравословно за мен да се вписвам в рамките на групата или тълпата – по-скоро умея аз да бъда рамка за нея. Като ключовият критерий за това и проблем с това не е егото, а умението за дълбоко съчувствие.
Затова „1986“ за мен е символ, но не и съдба. Съдбата я определяме ние, независимо от годината на рождение. Тя е път, който нашата ръка рисува заедно с тази на Бог, а пътят е нещо много лично. Всеки проблем на този път идва от нарушаването на закона за любовта – когато забравиш, че там, срещу теб стои човек. Когато в действията си и думите си носиш изстрел, прицелващ се към другия.
Портретната серия, за която говорим, не е нищо друго освем поставяне на въпрос за този закон. Нашето поколение, започнало зачатието си с удар, мащаба на който не е осъзнаван като такъв от мнозина от самите нас. Това поколение стана свидетел на изключителна динамика в своя живот, но в него се крие един парадокс. Не знам кое е по-вярно: дали то самото плавно заобикаля епохата си като вода, или стои безучастно на място, докато времето и събитията се стичат покрай него като река.
Какво общо откри в тези 40 лица на 1986 г.?
Тъй като проектът „1986“ е тема, разглеждана от мен в рамките идеята за хуманистичната фотография, отговорът е лесен. Всичко онова, за което става дума в изложбата „The Family of Men”, курирана от Едуард Стайхен след Втората световна война, всичко онова, за което говорихме преди малко през призмата на вдъхновението от гигантския проект „HUMAN” на Бертран. Всичко, което идва под думите на оригиналния наратив и манифест на списание Life. В хуманистичната фотография „Човекът“ никога не е просто обект пред обектива, нито е част от статистика, тълпа или историческа справка. Той е абсолютният център, мярката за всички неща.
Ако махнеш всички символи – светлината, зеблото, текста – какво трябва да остане в един добър портрет?
За един художник или портретист има две основни цели: да нарисува човека и да нарисува намеренията на душата му. Първото е лесно, второто е изключително трудно. В един добър портрет трябва да остане усещането за недовършеност и тайна, онази невидима граница, където физическата прилика отстъпва място на психологическата истина. Портретът е като любовта, ти тласкаш човека в онази посока, в която той започва да съществува в светлината, която той иска за себе си със сърце, натежало от цветовете на обич, той трябва да е готов да ти разкрие своята любов, или чувствената перспектива към личната му същност - онази, която желае за себе си. Той трябва да изпита жизнерадостна и градивна връзка със себе си, тогава ще се свърже с теб.
Правенето на портрет е интимно. Но ти не можеш да направиш това сам. Портретът е като мисълта – извървяване на път от точка А до точка Б, като дестинацията не трябва да бъде категорична, а трябва да бъде отворена за развитие, за да има в портрета живот. Портретът, той е път, както и духовна практика. А като всеки път - „It takes two“, както казваше един мой приятел, богослов и златар.
В момента, в който срещу теб стои един човек, който се чуди как да направи някаква поза, виждаш, че не може да се държи с обектива като „очи в очи“, портретът умира и се превръща в маска. И не на последно място, трябва да остане усещането, че портретът те наблюдава също толкова, колкото и ти него. Портретът не е един застинал миг...
Под снимките оставяш участниците сами да се назоват чрез почерка си. Защо беше важно да пишат с ръка, а не просто да отговорят на въпросник?
Въпросникът е готова рамка, а аз вече споменах, че не вярвам в насилственото поставяне на хората в рамки – исках те сами да бъдат своята рамка. Печатният текст уеднаквява, той превръща човека в поредната единица от една статистика или от едно поколение. Почеркът, от друга страна, е физическо продължение на човека, негов втори портрет. В него има натиск, колебание, ритъм, несъвършенство. Ръкописът връща властта на човека над собствената му история – той сам назовава себе си, вместо да бъде категоризиран от външен формат.
Ако един човек влезе в изложбата без да прочете нито ред от текста ти, какво се надяваш да почувства през първите тридесет секунди?
Възприятието на един човек зависи от множество фактори. Започва се от неговото общо състояние на духа и настроение, обвързващо се с готовността на зрителя да свали собствените си прегради, за да допусне до себе си чуждата уязвимост. Преминава през неговия натрупан опит като визуална култура и достига до умението му да разкодира знаците в едно изображение.
В крайна сметка обаче всичко опира до неговата емоционална зрялост, способност за аналитична мисъл в сферата на изкуствата и най-вече - до капацитета му за сливане с/и обитаване на нечие творение, както и капацитета за съпричастие. Така че много зависи от това кой гледа – може да не изпита абсолютно нищо. В деня на изложбата, би било хубаво да усетим как светът поглежда към тези хора, както и усещането, че тези портрети поглеждат към света, 40 години след тяхното рождение.
Почти всички твои големи проекти работят с паметта – лична, историческа, национална. Защо точно паметта е темата, която постоянно те намира?
Тя не ме намира. Иска ми се да перифразирам папа Франциск, който казва, че паметта е всичко, което ни заобикаля – всичко, което някога е било и всичко, което ще бъде. Мисля, че тя далеч не се обвързва само с информация за дати, събития, национални герои или информация за кодовете на знаците и символите, за мен тя е нещото, което събира в себе си и любовта, и болката, и усещането за достойнството на човешкия дух.
Според професор Умберто Еко като хора, когато казваме „Аз“, ние имаме предвид нашата памет. Паметта е душа. От гледна точка на паметта може да се каже, че има два типа душѝ – от една страна са тези, които изживяват много животи през призмата на натрупванията, които развиват у нас изкуствата, културата, историята. От другата страна обаче са онези, които, в качеството им на нечетящи, ще изживеят само техния живот. За втория случай Умберто Еко споделя, че „като не познава грешките на другите, неграмотният не познава и собствената си правота“.
Кога и къде да видим изложбата за 1986-а?
На 1.11 ;)
Пространството се казва „Още вино“ и се намира на ул. „Неофит Рилски“ 72.
Имаш ли моменти, в които ти липсва вдъхновение и ако да, как го връщаш?
За да получиш вдъхновение, трябва да се самопоставиш в позиция, която те прави късметлия. Това, което ме е направило късметлийка, е самопревръщането ми в търсач, както и ежедневната практика на искрена и сърдечна благодарност. От 2022-ра година насам не спирам да работя с хора, както за мои лични мащабни проекти, така и в името на техни кампании, книги, благотворителни или социални дейности. Наистина, имах възможността да наблюдавам и да науча много. А това ме държи в благодарност.
Какво предстои при човек, пълен с идеи и проекти като теб? Допускам, че винаги още нещо предстои.
За мен това, което предстои, докато още съм в България, е една втора част на мащабния проект „Запечатани във времето“, един мултимедиен проект, свързан с Шекспир, в който фотографията прераства във видеопортрет, както и „Седмият воал“, посветен на образа на Саломе.
