7 минути в очакване на трамвай 17. Таблото на спирката, което съобщава времето до пристигането на следващия, все още работи. Пейката за чакащи бъдещи пасажери, макар и надраскана, все още е здрава. Кошчето, макар и загубило първоначалната си форма, все още не е стигнало до вторични суровини, приема част от отпадъците на „Надежда".
Какво по-хубаво начало на деня от това трамваят да дойде в уреченото от таблото време, да седнеш на някоя от здравите седалки, да отстъпиш мястото си на възрастна дама още на следващата спирка и да имаш усещането, че вместо към центъра вървиш към покрайнините на града. Пътят към София на „Надежда" минава през „Обеля". По трасето те налягат екзистенциални въпроси като този за смисъла на човешкия живот. Няма как да е иначе, когато гробището на Бакърената приближава застрашително релсите на трамвая. Някои смели съкварталци пък са избрали още по-директния сблъсък на живота със смъртта и крачат пеша през полето до заветното метро. То ще изведе всички ни на пътя към София.
Така, казват щяло да започва всяко наше утро в следващите две-три, а може и повече години в очакване на следващия лъч на столичното метро. Какво по-хубаво утро от това в размишления за пътищата на живота, ще си кажат онези, които дълго чакаха първия лъч светлина. „Младост"-та изпревари „Надежда"-та по време и по право, защото така е и в живота - първо си млад, а после се появява надеждата, че ще останеш с младежки дух.
Ако вече се чудите кому е нужен този разказ за трамвая на „Надежда"-та, ще ви кажа - той е за онези, които избраха всички ремонтни дейности в столицата да се извършат накуп, сякаш вярват в трактовките за края на света през 2012 година.
Странно е, обаче, че редът на лунния уличен пейзаж все още не е дошъл - дупките си стоят, а се асфалтира пространството за такситата пред сравнително наскоро преобразената автогара, например. В това време целият поток от коли от север пъпли по пътя към София, псува всяка яма, изкривяваща калника и се пита „Докога?!".
„Но стига егоизъм, новият метро-лъч все някога трябва да бъде готов и ще се родим", казва оптимистът от „Надежда", все още не загубил надеждата, въпреки околния пейзаж.
И още по-силна е надеждата, когато премиерът заклейми служебната министерска кола и прати членовете на собствения си кабинет с метро или велосипед по своя път към София. Не знам дали някой от тях живее в „Надежда", не вярвам това да е така, но знам, че без надежда все по-трудно чакам трамвая вечерта, когато минутите до следващия номер 17, са не 7, а 17. Тогава не можеш да крачиш и пеша, защото по пътя към дома е пълно с тъмнина. Там не се улавят нюансите на синьото, както и червените краски. Там не би се забелязал и номер 13 на фланелката на Бойко Борисов, дори и да е осветен от светкавиците на фоторепортерите, които неизменно го следват по пътя във властта.
