Визитка:
Той е типичният стар морски вълк. Повелителят на моретата. Нищо, че от три десетилетия за по-дълго е акустирал на брега. Морето живее в него, той живее през морето. Като две половини на едно цяло са.
Има силни казанлъшки корени, макар да не е роден в града. Потомствен казанлъчанин е. Наследник на известен казанлъшки род розопроизводители - Папазови. И трето поколение депутат по бащина, и второ – по майчина, линия.
И въпреки, че политиката вече не го изкушава, следи ставащато в обществения живот. И се опитва да помага с каквото може.
Роден е на границата на две енергии - на Водолея и Рибата и е запазил детските си очи. За живота. Жива е и страстта му към света, а любовта му се побира в една дума. Море.
На 21-ви февруари този интересен човек вдига наздравица за своите невероятни... 80 години.
Дончо Ботев Папазов.
Роден е в София. Има 20 години работа в киното и телевизията. Бил е редактор, журналист, създател на документални филми. Активист по време на демократичните промени в началото на 90-те.
Депутат от СДС в 36-тото НС, експерт в СЕМ. Завършил е икономика. Повече от 15 години работи като научен сътрудник и ръководител в научно-изследователски институт. Един от първите български леководолази е и рекордьор по гмуркане без апаратура.
С яхтата „Тивия“ и с двете си любими жени – Яна и Джу, през 1988 г. обикаля Европа и света за 777 дни. Направил възможен „Невъзможният път“, който изминава за 164 дни - 19 хиляди морски мили, без спиране, отвъд 40-те ширини.
Достопочтения си юбилей мореплавателят и пътешественик ознаменува с второто издание на дневника си - книга „Невъзможният път“.
С обещанието, че скоро ще я представи и пред съгражданите си.
Господин Папазов, ставате на 80. Какво скрито остава отвъд тези достолепни години? Дори за Вашите приятели, за хората, които Ви познават и обичат ...
Надявам се да има още много. Иначе, това е един период, в който човек не може да прави тези неща, за които е мечтал и можел на младини, нито има физическата сила, нито вероятно и духовната сила. Но може други работи да прави. Аз имам амбиции да пиша, да правя филми и да бъда сред близките си хора, да се радвам на живота. Да участвам, доколкото мога, в събитията, които стават в България. И най-важното, да крепя духа си. А той, човешкият дух, се крепи, ако е готов винаги за нови неща, за протести, да защитава правата си и да не се примирява. Най-лесно е човек да си спомня за младостта и да мисли, че тогава всичко е било най-добре. Винаги има радости - по всяка възраст и по всяко време на живота.
Били сте депутат. Защо не успяха демократичните промени в България - по оня начин, по който тогава мислехме, че ще се случи?
Защото демокрацията в нито една страна не е дошла веднага и с взрив. Това е един бавен процес, с който хората трябва да свикнат. Най-важното е да свикнат да имат самочувствието да знаят какво искат и да го отстояват. Не можем да кажем, че не успяхме, защото България е коренно различна от това, което беше преди 1989 г. Имаме до голяма степен свобода на словото и много други свободи. Разбира се, ние винаги ще искаме още и още. Има две неща, които не са още: поне 150 години хората ще се борят за тях и ще протестират. Това са опазването на природата и човешките права. Те на практика са вечни. Защо не успя в този вид, в който си мечтаехме, демокрацията? Много, много са събитията, като почнете от Държавна сигурност и стигнете до користните елементи, които се набутаха в политиката и много други.
Защо изчезнаха романтици като Вас?
Много пъти съм си задавал въпроса: защо от СДС всички по-духовни, по-романтични хора бяха изтласкани? Първо, не всеки човек става за политика. Примерно, аз съм трето поколение депутат, би трябвало да ми бъде леко и ведро в Народното събрание, всъщност това не беше от най-хубавите ми времена.
Така ли ?
Да.
... Хората мечтаят да отидат в тази сграда, дават пари да се окичат с този статут - народен представител ....
... зависи от хората. Не всеки може да стане лекар, психолог, цигулар, политик. Не е и необходимо за хората да участват в политиката пряко - в обществени съвети, в общински съвети, да бъдат в Народното събрание. Със собствено си достойнство хората могат да допринесат за развитието на страната. Което на мен ми се иска. И това е по-зрелият вид демокрация.
По-малко героизъм ли има в наши дни или смелчаците свършиха?
Никога няма да свършат смелчаците. По всяко време, винаги има смелчаци и винаги ще има. Имало е повече потиснати хора, смазани, но никога няма да изчезнат. Това е, което движи човек напред, което дава стимули и пример.
Има ли още какво да си кажете с морето?
Всяка година аз съм по 3-4 месеца на караваната си в Царево. За мен морето е страхотен символ, любимо нещо. Много се радвам, че дъщеря ми Яна, внукът ми Виктор, синът ми Сашо „умират“ за морето. Синът ми вече е на около 50 години и плава с хубави яхти. Всички около мен обичат морето, то е в кръвта ни.
Споделили сте живота си между морета и жени. И всичко това - с много любов. Казват, че любовта уморява. Вярно ли е?
Който го твърди, не разбира нито от море, нито от любов. Любовта може да дава само сили и само радост. Особено, ако е споделена и имаш подходящ човек около себе си.
Завършили сте икономика, с богат телевизионен опит като журналист сте, а всъщност обиколихте света като един от най-впечатляващите пътешественици и смели мъже в световната морска история. Интересни съдбовни обрати. Всъщност, като дете какъв искахте да станете, господин Папазов?
Винаги съм искал да пътешествам. Мечтаех си за пътешествия, за изпитания, за премеждия. Аз бях особено дете, доста буйно и бурно. Наричаха ме Дончо Белята. Бях едва на 5 години, когато се научих да плувам, което си беше рядкост за онези години. Винаги ме теглят премеждията и като голям, и като малък. Не съм си мечтал за някаква определена професия, но винаги съм си мечтал да пътешествам и опознавам нови места. Съвсем от малък много обичах и книгите и четях много. Чета и до сега. Ако не чета няколко часа на ден, ми се струва изпразнен животът. Четенето много ми е отворило очите.
Преди да тръгнете по Невъзможния път, оставяте писмо на един Ваш приятел - журналистът Димитър Езекиев. В писмото си казвате, че „сам съм си достатъчен“. Така ли е и сега?
Да. Продължавам да съм си сам достатъчен и самодостатъчен. Не мисля, че самотата е проклятие. Много, мноооого може да ти даде самотата: много мисли, много открития, много погледи. Не случайно още от древните времена познаваме отшелници, пустинници. Това са били все мъдри хора, които са търсили начини да усъвършенстват през самотата душата си.
Какво може да иска от живота още човек, обиколил света, минал през Невъзможния път, обграден е с много любов, прекарал живота си сред книги и си е достатъчен сам? Накъде гледате и поемате и след онзи голям Ваш юбилей?
Иска ми се да просперира страната ни и да е добре. Искам да са добре близките ми и приятелите ни. Да сме по-ведри, особено колкото по-възрастни ставаме. Масово около себе си забелязвам как хората умират да виждат лошите неща, а хубавите, дори и малки, ги пропускат и не ги приемат, така че да им сгреят душите и да им дадат сили. Това е въпрос и на философия, но вероятно и на характер, който е заложен още от самото начало на човека.
Хубавото нещо, което видяхте днес, в навръх юбилея си?
Невероятно е небето над София. Пълно с облаци, някои сиви, други обагрени от слънцето, разговорът с вас, с мои познати. И много, много други хубави дреболии. Но дреболията прави нещата. Всяко нещо е изградено от дреболии. И човек трябва да гледа по ведър начин, не с проклятия и с тюхканици.
Той е типичният стар морски вълк. Повелителят на моретата. Нищо, че от три десетилетия за по-дълго е акустирал на брега. Морето живее в него, той живее през морето. Като две половини на едно цяло са.
Има силни казанлъшки корени, макар да не е роден в града. Потомствен казанлъчанин е. Наследник на известен казанлъшки род розопроизводители - Папазови. И трето поколение депутат по бащина, и второ – по майчина, линия.
И въпреки, че политиката вече не го изкушава, следи ставащато в обществения живот. И се опитва да помага с каквото може.
Роден е на границата на две енергии - на Водолея и Рибата и е запазил детските си очи. За живота. Жива е и страстта му към света, а любовта му се побира в една дума. Море.
На 21-ви февруари този интересен човек вдига наздравица за своите невероятни... 80 години.
Дончо Ботев Папазов.
Роден е в София. Има 20 години работа в киното и телевизията. Бил е редактор, журналист, създател на документални филми. Активист по време на демократичните промени в началото на 90-те.
Депутат от СДС в 36-тото НС, експерт в СЕМ. Завършил е икономика. Повече от 15 години работи като научен сътрудник и ръководител в научно-изследователски институт. Един от първите български леководолази е и рекордьор по гмуркане без апаратура.
С яхтата „Тивия“ и с двете си любими жени – Яна и Джу, през 1988 г. обикаля Европа и света за 777 дни. Направил възможен „Невъзможният път“, който изминава за 164 дни - 19 хиляди морски мили, без спиране, отвъд 40-те ширини.
Достопочтения си юбилей мореплавателят и пътешественик ознаменува с второто издание на дневника си - книга „Невъзможният път“.
С обещанието, че скоро ще я представи и пред съгражданите си.
Господин Папазов, ставате на 80. Какво скрито остава отвъд тези достолепни години? Дори за Вашите приятели, за хората, които Ви познават и обичат ...
Надявам се да има още много. Иначе, това е един период, в който човек не може да прави тези неща, за които е мечтал и можел на младини, нито има физическата сила, нито вероятно и духовната сила. Но може други работи да прави. Аз имам амбиции да пиша, да правя филми и да бъда сред близките си хора, да се радвам на живота. Да участвам, доколкото мога, в събитията, които стават в България. И най-важното, да крепя духа си. А той, човешкият дух, се крепи, ако е готов винаги за нови неща, за протести, да защитава правата си и да не се примирява. Най-лесно е човек да си спомня за младостта и да мисли, че тогава всичко е било най-добре. Винаги има радости - по всяка възраст и по всяко време на живота.
Били сте депутат. Защо не успяха демократичните промени в България - по оня начин, по който тогава мислехме, че ще се случи?
Защото демокрацията в нито една страна не е дошла веднага и с взрив. Това е един бавен процес, с който хората трябва да свикнат. Най-важното е да свикнат да имат самочувствието да знаят какво искат и да го отстояват. Не можем да кажем, че не успяхме, защото България е коренно различна от това, което беше преди 1989 г. Имаме до голяма степен свобода на словото и много други свободи. Разбира се, ние винаги ще искаме още и още. Има две неща, които не са още: поне 150 години хората ще се борят за тях и ще протестират. Това са опазването на природата и човешките права. Те на практика са вечни. Защо не успя в този вид, в който си мечтаехме, демокрацията? Много, много са събитията, като почнете от Държавна сигурност и стигнете до користните елементи, които се набутаха в политиката и много други.
Защо изчезнаха романтици като Вас?
Много пъти съм си задавал въпроса: защо от СДС всички по-духовни, по-романтични хора бяха изтласкани? Първо, не всеки човек става за политика. Примерно, аз съм трето поколение депутат, би трябвало да ми бъде леко и ведро в Народното събрание, всъщност това не беше от най-хубавите ми времена.
Така ли ?
Да.
... Хората мечтаят да отидат в тази сграда, дават пари да се окичат с този статут - народен представител ....
... зависи от хората. Не всеки може да стане лекар, психолог, цигулар, политик. Не е и необходимо за хората да участват в политиката пряко - в обществени съвети, в общински съвети, да бъдат в Народното събрание. Със собствено си достойнство хората могат да допринесат за развитието на страната. Което на мен ми се иска. И това е по-зрелият вид демокрация.
По-малко героизъм ли има в наши дни или смелчаците свършиха?
Никога няма да свършат смелчаците. По всяко време, винаги има смелчаци и винаги ще има. Имало е повече потиснати хора, смазани, но никога няма да изчезнат. Това е, което движи човек напред, което дава стимули и пример.
Има ли още какво да си кажете с морето?
Всяка година аз съм по 3-4 месеца на караваната си в Царево. За мен морето е страхотен символ, любимо нещо. Много се радвам, че дъщеря ми Яна, внукът ми Виктор, синът ми Сашо „умират“ за морето. Синът ми вече е на около 50 години и плава с хубави яхти. Всички около мен обичат морето, то е в кръвта ни.
Споделили сте живота си между морета и жени. И всичко това - с много любов. Казват, че любовта уморява. Вярно ли е?
Който го твърди, не разбира нито от море, нито от любов. Любовта може да дава само сили и само радост. Особено, ако е споделена и имаш подходящ човек около себе си.
Завършили сте икономика, с богат телевизионен опит като журналист сте, а всъщност обиколихте света като един от най-впечатляващите пътешественици и смели мъже в световната морска история. Интересни съдбовни обрати. Всъщност, като дете какъв искахте да станете, господин Папазов?
Винаги съм искал да пътешествам. Мечтаех си за пътешествия, за изпитания, за премеждия. Аз бях особено дете, доста буйно и бурно. Наричаха ме Дончо Белята. Бях едва на 5 години, когато се научих да плувам, което си беше рядкост за онези години. Винаги ме теглят премеждията и като голям, и като малък. Не съм си мечтал за някаква определена професия, но винаги съм си мечтал да пътешествам и опознавам нови места. Съвсем от малък много обичах и книгите и четях много. Чета и до сега. Ако не чета няколко часа на ден, ми се струва изпразнен животът. Четенето много ми е отворило очите.
Преди да тръгнете по Невъзможния път, оставяте писмо на един Ваш приятел - журналистът Димитър Езекиев. В писмото си казвате, че „сам съм си достатъчен“. Така ли е и сега?
Да. Продължавам да съм си сам достатъчен и самодостатъчен. Не мисля, че самотата е проклятие. Много, мноооого може да ти даде самотата: много мисли, много открития, много погледи. Не случайно още от древните времена познаваме отшелници, пустинници. Това са били все мъдри хора, които са търсили начини да усъвършенстват през самотата душата си.
Какво може да иска от живота още човек, обиколил света, минал през Невъзможния път, обграден е с много любов, прекарал живота си сред книги и си е достатъчен сам? Накъде гледате и поемате и след онзи голям Ваш юбилей?
Иска ми се да просперира страната ни и да е добре. Искам да са добре близките ми и приятелите ни. Да сме по-ведри, особено колкото по-възрастни ставаме. Масово около себе си забелязвам как хората умират да виждат лошите неща, а хубавите, дори и малки, ги пропускат и не ги приемат, така че да им сгреят душите и да им дадат сили. Това е въпрос и на философия, но вероятно и на характер, който е заложен още от самото начало на човека.
Хубавото нещо, което видяхте днес, в навръх юбилея си?
Невероятно е небето над София. Пълно с облаци, някои сиви, други обагрени от слънцето, разговорът с вас, с мои познати. И много, много други хубави дреболии. Но дреболията прави нещата. Всяко нещо е изградено от дреболии. И човек трябва да гледа по ведър начин, не с проклятия и с тюхканици.
