Той е от известна казанлъшка фамилия. На заможни турци, чийто род преди години намира място и в романа на Вера Мутафчиева - „Кърджалийско време".
Родът Баки дава на Казанлък аянинът / управителят/на града Абдул Баки, управлявал Казанлък във времето, в което Паисий пише своята „История Славянобългарска"- 1762 година. Заслуга на местния аянин от рода Баки е мирното време, в което местното население живее в иначе сложните и размирни времена на робството.
Назад във времето дедите му били сред славните и почитани жители на Казанлък, едни от първите майстори и собственици на работилници. До тях се допитвали за съвет, нужда, пример.
През октомври наследникът на рода Баки, достолепният възрастен господин от утрата на Куленското кафене, ще навърши 92 години.
Под неизменния му бял ленен каскет, с който не се разделя, се крият живи, момчешки и палави очи. И остър и свеж ум, като бръснач.
Може с часове да разказва вълнуващи истории за стари хора, времена, мостове. Всъщност последното му освен страст, е и тема на живота, и професия. Запазена марка и отличителен белег на най- стария жив строител на мостове в Казанлъшко и един от първите строителни инженери в района.
92 годишният почти Фарук Баков- наследник на рода Баки. Строител, проектирал и ръководил изграждането на 2 от емблематичните мостове на Казанлък, участвал в укрепването на още един, проектирал още дузина мостове в района. Сред „чедата „ на Фарук Баков са и пешеходният мост над Старата река , в района на сегашната Художествена гимназия, укрепването и разширяването на моста на Старата река до Кооперативния пазар на Казанлък.
Две обаче са гордостите на бай Фарук, както го знаят днешните казанлъчани: мостът на Старата река до ул. Тракия" и мостът до Тюлбето.
И в двата, дипломираният от висшето строително училище в София през 1952 година инженер влага енергия, сърце и най- новите за времето си техники и постижения. С часове бай Фарук може да разказва за предизвикателната задача, с която го натоварили през 1955 година от тогавашната градска управа- да проектира мост над Старата река, в района на тогавашния Консервен комбинат и улица „Тракия". Дотогава на мястото на днешния мост е имало малко дървено мостче. Новото съоръжение младият строителен инженер проектира с пайнерови греди, използвани и при градежа на язовир Копринка. В началото мостът се прави с бетон, но с пайнеровите греди съоръжението се разширява, дава се възможност за изграждане и на пешеходна пътека по моста.
Малко след завършването на този мост, Фарук Баков започва и изграждането на днешния вид на моста на Старата река до Тюлбето. Дотогава той е бил само пешеходен, изграден от ж.п. релси.
Стана така, че на практика за две години трябваше да ръководя изграждането на два моста, спомня си строителят.
И в двата случая, младият тогава Фарук си поставя за цел мостовете да издържат поне 200 години. Забитите на метър и половина в земята основи на мостовете, са част от гаранцията за това.
Мостът е сметка, после фантазия, преди всичко се гони сигурност. Трябва така да го сметнеш, че да издържи на война, казва Фарук Баков. И като на шега, с годините си е готов веднага да започне с формулата за пресмятане на максималното натоварване и допустимото напрежение. Помни я до днес, за респект на утвърдените и току-що прохождащи в професията свои колеги.
Паралелно с изграждането на двата казанлъшки моста, строителният инженер започва и проектирането и работата по укрепването на корито на Старата река и изграждането на бетонни стени, които и днес спират високите води на реката.
В края на 50-те години и началото на 60-те, Фарук Баков е проектантът и на трите еднотипни жилищни блока, радващи със здравина, комфорт и изчистена откъм архитектура, построени по протежението на Старата река в Казанлък. Емблематичните малки жилищните кооперации по казанлъшката улица „ Скобелев" също са рожби на строителният инженер и проектант.
За целия си принос в градежа на мостове наследникът на известната турска фамилия Баки получава... редовната си заплата от 80 лева за онова време. Веднъж бил награден и с грамота, на едно събрание. Иначе за успехите му редовно го споменавали с „браво" в партийните и фирмени отчетни доклади.
За строителя на мостове това е достатъчно. Не дири сметка и не търси слава със задна дата, защото вярва, че всичко в този свят е преходно, но съграденото с любов и твърдост остава.
Заради златните ръце строителят на мостове е търсен да проектира различни неща до ... 80-та си година. Последната му работа е стола на бившето ТКЗС в село Овощник.
Днес, 3 десетилетия след пенсионирането си, строителят на мостове от Казанлък не престава да вдига очи към това, което днешните майстори съграждат.
Радва се на новите технологии в строителството и жали за младост, защото „днешните постижения в строителството дават много възможности".
Отвъд времето за дежурно кафе под липите, бай Фарук не спира да се интересува от всичко, което става в града и да има мнение за това: вълнуват го хората, проблемите, бъдещето.
За някогашния възпитаник на карловския Механотехникум, не са чужди и земеделските въпроси: още повече че е горд наследник на дузина декара земя, а години след пенсионирането си става и основател и първи председател на земеделската кооперация в града. Работи безвъзмездно, в името на идеята и шанса за тези след него.
Докато върви приказката с казанлъшкия Кольо Фичето, както го наричат тези, които знаят оставеното от него, не преминава и сянка на тъга в очите му. Няма я житейската умора на годините, нито тежестта на респекта за93-те му години.
Напротив: имаш усещането, че пред теб стои младеж, готов за нови 93 години живот. Няма и следа от наранено его, че не е почетен както подобава навремето си, нито горчилката, че не е получил полагащите му се 3 минути слава. Или пък че са го забравили.
Не в това е смисълът на живота, казва бай Фарук, щастлив от факта, че е на крака и сред приятели. Не съжалява и затова, че никой от наследниците му не е поел по неговия път.
Всеки сам избира начина, по който да е щастлив и добре, мъдро отсича строителят на мостове, за който „всичко, което тече, се и променя". Отвъд мостовете, съградени изпод ръцете му, по които и днес ежедневно минават стотици хора. Без да знаят, че там, под дебелите сенки на Куленското кафене, на последната маса вдясно, изпод големия ленен каскет се крият чифт живи очи и една голяма, необятна душа. На казанлъшкият Кольо Фичето.
