В Северна Корея има хора, които не познават вкуса на хляба, не знаят, че може да се пее или че има радио. И как да знаят - режимът държи стотици хиляди в концлагери, пред които бледнее и самият ад.
От над 50 години в Северна Корея съществуват концентрационни лагери. В тях са избити стотици хиляди хора. В момента 200 000 севернокорейци са изолирани в подобни лагери. Заедно с градските затвори, центровете "за отдих чрез труд" и зоните за депортация на "съмнителните елементи", концлагерите съставляват ядрото на едно общество, държано в плен. Концлагеристите са напълно изолирани от външния свят и без всякакви права. Храната им се състои от царевична каша, зелева супа и месо от плъхове. Охранителите имат пълна власт над концлагеристите. Никой от задържаните не може да се надява на завръщане в нормалния живот. Затворниците умират от глад и изтезания.
Севернокорейските концлагери приличат на нацистките, съветските или китайските. Чисто севернокорейски специалитет са обаче търсенето на обща вина и повсеместните предателства. Всеки, който слуша чужди радиостанции, застрашава роднините си. В лагерите попадат цели семейства. Не са малко и онези, които изобщо не знаят за какво са арестувани. Девизът гласи, че децата трябва да "измият греховете на родителите си". Всички остават в лагера до смъртта си.
Гладът като изтезание
Всички лагеристи са задължени да доносничат. Всеки шпионира останалите и прави донесения. Опасно е човек да се довери някому, защото всеки може да бъде предател. В спалните помещения, класните стаи и работилниците царят принудителното мълчание, подозрението и самотата. Лагерният ред не разрешава събирането на повече от двама души на едно място. Нарушителите на това правило биват разстрелвани на място. Всяка особеност в поведението на съседа трябва незабавно да бъде докладвана. Онези, които отказват да дават информации, също биват наказвани. Доброволните информатори получават като награда по-лека работа и допълнителна порция храна.
Блейн Хардън, който е бивш кореспондент на "Вашингтон пост", а понастоящем колумнист в "Економист", разказва историята на Шин Донг-Хюк, роден през 1982 година в концентрационен лагер №14. Появата си на бял свят Шин дължи на един "брак за награда". Управата на лагера въвежда тази най-висока награда за неженени затворници, които се трудят усилно и неуморно доносничат. Новобрачната двойка има право на пет брачни нощи, като "съпрузите" могат да се виждат по няколко пъти в годината. Братът на Шин е осем години по-голям от него, но му е също толкова чужд, колкото бащата, майката и другите деца-роби.
Охраната в лагерното училище научила Шин да се покланя ниско, да не гледа никого в очите и да се срамува от произхода си. Задаването на въпроси е забранено, иначе - побой. За да получат допълнителна порция храна, децата са принудени да докладват на учителите за всяка дума на своите другари. Те не научават нищо за света зад стените на лагера, не знаят нищо за страната си, за историята й, а още по-малко за това, че съществува и друга корейска държава на Юг. Те никога не са виждали пари, не знаят нито една песен, нямат представа какво означават понятия като морал или приятелство. Шин не вижда нищо особено в това да изблизва остатъците от разсипаната по пода зелева супа. Под "свобода" разбирал печено месо.
Бягство от ада
Шин издава на един надзирател плановете за бягство на майка си и брат си. Надзирателят обаче премълчава източника на информацията и поради това Шин попада под подозрение - като възможен съучастник. Хвърлят го в подземния карцер за повече от шест месеца и го изтезават. Брат му е разстрелян, а майка му - обесена. Девет години по-късно Шин успява да избяга от концлагера. Неговият другар, който му разказал за наличието на други държави отвъд границата, изгорял върху оградата с високо напрежение, опасваща концлагера. Самият Шин има по-добра съдба. Той успява да се добере до китайската граница, преминавайки я с помощта на подкуп. Прекарва десет месеца при един свинар Там за първи път в живота си получава малко пари и топли дрехи.
Бягството от преизподнята не означава обаче автоматично завръщане към нормалния живот - то е по-скоро скок в един непознат свят. Едва като млад мъж Шин научава какво е радио, какъв е вкусът на бисквитите, какво означава думата "дълг". Душевните рани от лагерния ад остават обаче завинаги. Остават кошмарите, осакатените ръце, хроничната подозрителност, самоомразата. Остава животът, в който няма нито усмивки, нито сълзи.
