46 г. пр.н.е. Юлианският календар влиза в сила за първи път. При завоюването на Египет римляните се запознават с новия за тях начин на времеизчисляване и Юлий Цезар решава да го въведе в Рим, но с по-голяма точност, за да свърже слънчевата година с европейското положение на Слънцето, с европейската пролет, лято и т.н.
По нареждане на Юлий Цезар александрийският математик Созиген създава римския календар, наречен Юлиански. Въведен е в Римската империя на 1 януари 46 г. пр.н.е. и така 1 януари става начало на годината. В него продължителността на годината е 365 дни и 6 часа. Всяка четвърта година се смята за високосна и се състои от 366 дни.
Григорианският календар е въведен в употреба на 4 октомври 1582 г. в съответствие с була на папа Григорий XIII от 24 февруари с.г. Той поправя древноримския Юлиански календар, като нанася някои корекции, за да се отчете по-точно дължината на тропическата година. Броенето на годините в календара започва с годината, за която средновековните схоластици приемат, че е година на раждането на Исус Христос.
Григорианският календар е възприет в различните страни по различно време, като този процес продължава векове наред. Той е наложен от Григорий XIII в страните под негова власт - Испания, Португалия и Полша го приемат веднага, Франция, Холандия, Фландрия и други страни скоро след тях. Протестантска Англия приема Григорианския календар чак през 18 в., а Русия - след Октомврийската революция (1918 г.). Така всъщност според Юлианския календар началото на Октомврийската революция (25 октомври 1917 г.) е… на 7 ноември.
404 г. провежда се последният известен гладиаторски бой в Рим. Гладиаторите били роби, престъпници или военнопленници в Древния Рим, които се сражавали помежду си или с диви животни за забавление на публиката.
Те се набирали измежду осъдените на смърт, намиращи по този начин шанс да удължат живота си, но имало и доброволци в лицето на бягащи роби или разорени граждани. Някои от тях, надарени с особени качества в боя или просто късметлии, оцелявали през дългите години на изпитания и доживявали да се оттеглят в пенсия.
Гладиаторските борби започнали като религиозни церемонии, възприети или от етруските, или от гръцките игри в чест на Патрокъл. Първите римски гладиаторски борби били проведени през 264 г. пр.н.е. от Марк и Децим Брут в памет на баща им Юлиус Брутус, като погребален дар за мъртвите. По-късно религиозният смисъл постепенно избледнял и игрите се превърнали в един от символите на римската култура за векове напред.
И докато първите двубои били доста невзрачни - само 2-3 двойки роби се биели на Пазара за добитък, то през 183 пр. пр.н.е. игрите вече включвали 60 дуела. През 65 г. пр.н.е. Юлий Цезар изправил един срещу друг 320 двойки гладиатори. През 46 г. пр.н.е., след победите си в Галия и Египет, той организирал грандиозни игри за покойната си дъщеря Юлия, починала при раждане. Зрелището се състояло в построния специално за целта амфитеатър - Колизеумът.
Най-масовите зрелища били учредени от император Траян след победата му над даките. Те продължили 123 дни през които на арените се сражавали 10 000 гладиатори и били убити 11 000 животни.
630 г. пророкът Мохамед завладява Мека без да пролее капка кръв. Известен е още като Абу Касим ибн Абдаллах, той е наричан и „печатът на пророците”.
Роден през 570 г. в Мека, до 40-ата му годишнина нищо не показвало, че той ще се превърне в забележителна личност. По онова време повечето араби били езичници, вярващи в много божества.
Около 610 г. Мохамед започва да се уединява в пещерата Хира на планината Нур в околностите на Мека по време на месец Рамадан. Там той пости и се отдава на молитви. Една нощ е посетен от архангел Гавраил (Джибрил), който му заповядва: „Чети”. Впечатлен от случката, той се връща при Хадиджа, която го признава за пророк и става първия човек, приел исляма.
В продължение на дълги години Джибрил разкрива на пророка Божието слово - съдържанието на Корана. Първоначално Мохамед проповядва само на близки приятели и познати, но около 613 г. вече се отдава и на публични проповеди.
Когато започва да печели привърженици, властите в Мека започват да го смятат за опасен. Тъй като се чувства застрашен през 622 г. той се преселва в град Ясриб - Медина (на около 450 км северно от Мека), където му предлагат убежище. Това преселение, наречено хиджра, е повратната точка в живота на пророка. От хиджрата започва мюсюлманското летоброене.
От Медина Мохамед продължава да разпространява учението си и с подкрепата на номадите-бедуини обявява първата свещена война. През следващите няколко години, когато мюсюлманите бързо нарастват, се водят множество битки между Медина и Мека. Тази война завършва през 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател. Мохамед принуждава родовата аристокрация да му се покори и приеме исляма, бързо овладява Арабския полуостров и създава първата арабска държава.
Когато умира в понеделник 8 юни 632 г., Мохамед е вече истински управник на цяла Южна Арабия. Ислямът продължава да се разпространява през вековете далеч отвъд границите на първоначалните мюсюлмански завоевания.
1500 г. португалският мореплавател Педро Алвариш Кабрал достига бреговете на днешна Бразилия. Само две години по-късно (1502 г.) сънародникът му Гаспар де Лемос и моряците му акостират на залива Гуанабара. Лемос му дава името Рио де Жанейро.
Всъщност датата е изключително спорна. Според историята първият европеец, стъпил на земята, позната днес като Бразилия, е испанецът Висенте Пинсон. Въпреки това, днес Бразилия се смята за официално открита на 22 април 1500 г. от португалския губернатор Педру Алвариш Кабрал, който, командвайки флот, пътуващ за Индия, акостира край южния бряг на Баия.
След успеха на Васко да Гама Кабрал е изпратен в Индия от крал Мануел I в качеството си на адмирал на втория португалски флот, състоящ се от 13 кораба и около 1500 души екипаж.
Флотилията отплава от Лисабон на 9 март 1500 г. и на 22 март достига до островите Кабо Верде, където един от корабите изчезва. От там вместо да плава по добре известния на португалците път към нос Добра Надежда покрай бреговете на Африка, ескадрата на Кабрал поема право на юг. Океанските течения обаче отнасят корабите на запад и след месец - на 22 април, Кабрал се озовава на брега на Южна Америка, на територията на днешна Бразилия. На 24 април слиза на брега, нарича земята Terra da Vera Cruz и на 1 май 1500 г. тържествено я обявява за принадлежаща на Португалия, като издига на брега дървен кръст.
Съзнавайки значението на направеното от него откритие, Кабрал изпраща в Лисабон един от капитаните си Гаспар Лемуш, с послание до краля. След няколко месеца, през 1501 г., кралят изпраща за Вера Крус три каравели под командването на адмирал Гонсалу Куельо. На 2 май с останалите 11 кораба на Кабрал възобновява плаването си към Индия.
Колонизацията на Бразилия започва едва през 1534 г., когато португалският крал Жуау III разделя територията на 12 наследствени капитании, но скоро този режим започва да създава проблеми и през 1549 г. е назначен един общ генерал-губернатор на цялата колония. Португалците асимилират част от местните жители, докато други са заробени, избити при военни действия или загиват от европейски болести, към които нямат имунитет.
1622 г. за първи път папската канцелария оформя календара в сегашния му вид. Само 30 години преди това (1582 г.) папа Григорий въвежда т.нар. Григориански календар.
Дотогава съществува изобилие поне от 200 календара и различна начална година в летоброенето. Едва през 1622 г. папската канцелария за първи път оформя календара в сегашния му вид като летоброене и начало на годината.
1739 г. френският мореплавател Жан Батист Шарл Буве дьо Лозие достига до остров Буве в южната част на Атлантическия океан.
Поразен от огромната пустота около южния полюс капитан-лейтенантът от Индийската компания е любопитен да открие тези неизвестни земи. Под негово командване на 19 юли 1738 г. от Брест заминават две малки фрегати - „Егл” и „Мари”. Корабите остават повече от месец на остров Санта Катерина, до бразилското крайбрежие, и на 13 ноември продължават плаването си с курс югоизток.
Още на 26 ноември двете фрегати попадат в гъста мъгла и са принудени да стрелят с оръдия, за да могат да плават редом. На 15 декември екипажите съзират огромен ледник; след това още няколко, заобиколени с голямо количество по-малки, от различни размери. Фрегатата „Мари” дава сигнал за опасност и променя зарифовжата на платната. Недоволен от тази маневра, Буве опъва платната на „Егл” и съобщава намерението си да продължи плаването си на юг.
Постоянството на Буве скоро е възнаградено от откриването на суша, която той нарича нос Сирконсизион. Този нос е много висок, покрит със сняг и притиснат от големи ледници, които препречват достъпа до него на разстояние от 7-8 мили.
Поради силни насрещни ветрове обаче той не успява да слезе на сушата. След няколко безуспешни опита, Буве трябва да се примири. Моряците му са уморени, обезсърчени, изтощени от скорбута. Изпращат „Мари” към Ил де Франс, а „Егл” се насочва към нос Добра надежда, където пристига на 28 февруари.
В този момент Буве вярва, че откритата от него суша е част от митичния Южен материк. Неколцина мореплаватели, между които още двама французи, в следващите години тръгват по следите му. На два пъти - през 1772 и 1775 г., и британският мореплавател капитан Джеймс Кук прави опити да достигне до остров Буве, които обаче пропадат.
Главната причина за неуспехът на капитан Кук да открие острова вероятно е, че Буве дьо Лозие не разполагал с надеждни средства, позволяващи достатъчно точното определяне на географските координати. Едва през 1808 г. Джеймс Линдзи, капитан на китоловен кораб, определя точно координатите на острова. Любопитен факт е, че той първоначално дори не е идентифициран с откритата от Буве земя.
Първият, който успява да стъпи на острова, е Бенджамин Морел. През декември 1822 г. ловците от поверения му тюленоловен кораб успяват да убият на Буве значително количество тюлени. На 10 декември 1825 г. островът е посетен и от корабите на капитан Норис, който обявява сушата за собственост на Британската корона и му дава името Ливърпул.
Остров Буве е открит повторно през 1898 г. от германска експедиция, а норвежките полярни експедиции през 20-те години го обявяват за норвежко владение. С декрет на норвежкия крал на 23 януари 1928 г. Буве официално става норвежка територия.
Любопитен факт е, че това е един от най-откъснатите острови на света, отдалечен на около 2400 км югозападно от нос Добра Надежда и на около 1700 км северно от Антарктида. През 1971 г. норвежкото правителство обявява острова за природен резерват. Около 93% от територията на Буве е покрита от ледници, а в централната му част се намира запълненият с лед кратер на изгасналия вулкан Вилхелм II.
1801 г. италианският астроном Джузепе Пиаци открива Церера. Това е най-малката позната планета-джудже в Слънчевата система и единствената, която се намиpа в астероидния пояс. До 2006 г. е Церера е квалифицирана като астероид.
Италианският астроном открива Церера, търсейки звезда в каталога на астронома Франсис Уоластоун, но вместо нея той открива движещ се на фона на звездите обект. Пиаци първоначално предполага, че е наблюдавал комета и не съобщава за откритието си. Той наблюдава Церера до 11 февруари с.г., когато се разболява и впоследствие планетата се изгубва зад блясъка на Слънцето.
След като други астрономи научават за откритието, Карл Фридрих Гаус намира нов начин за изчисление орбитата на небесните тела, използвайки само три наблюдения. Така Церера е открита повторно - през 1802 г. от немските астрономи Франц Хавер и Хайнрих Олберс.
Йохан Елерт Боде разгласява, че Церера е „липсващата планета” в неговия закон, която би трябвало да се намира между Марс и Юпитер. Церера обаче разочарова астрономите с малките си размери и Уилям Хершел предлага названието „астероид” (подобен на звезда).
За начало е означен като „A899 OF; 1943 XB”. Пиаци първоначално предлага името на астероида да бъде Церера Фердинандска, комбинирайки имената на богинята на плодородието, майчинството и брака от римската митология Церера и крал Фердинанд IV. Впоследствие обаче втората част от името е елиминирана.
Любопитен факт е, че астрономите описват Церера като „недоразвита планета”. Според тях гравитационните смущения, причинявани от Юпитер са възпрепятствали образуването на по-голямо небесно тяло в този район от Слънчевата система. Учените подозират, че под повърхността на планетата джудже има замръзнала вода, тъй като плътността на Церера е по-малка от тази на земната обвивка. Според изчисленията им, ако Церера се състои от 25% вода, то на тази планета джудже има повече сладка вода отколкото на Земята.
Очаква се през 2015 г. безпилотният космически апарат „Даун”, изстрелян на 27 септември 2007 г. от НАСА, да влезе на орбита около Церера. „Даун” ще бъде първият космически апарат, който ще изучава планета джудже от близко разтояние.
Според профила на мисията апаратът трябва да влезе в орбита около Церера на височина 5900 км, ще слезе до височина 1300 км след петмесечни изследвания и до 700 км след още пет месеца. Сред научните инструменти на „Даун” има камера, визуален и инфрачервен спектрометър и детектор на гама-лъчи и неутрони. С тези инструменти ще се изучават формата на планетата и нейният състав.
1829 г. английските изследователи Чарлз Стърт и Хамилтън Хюм, откриват притока на р.Дарлинг Боган, а след това и самата р. Дарлинг. Дарлинг е третата по дължина (1472 км) река в Югоизточна Австралия, приток на река Мъри.
През декември 1827 г. Стърт е назначен в конвой, който съпровожда каторжници в Нов Южен Уелс. След пристигането си в Австралия той е очарован от природата и климата на страната и подава молба до губернатора на Нов Южен Уелс Ралф Дарлинг да бъде оставен на служба там. Молбата му е удовлетворена и Стърт е зачислен с чин майор в местната полиция, назначен е като военен съветник в правителството на щата.
В Сидни той се запознава с Хамилтън Хюм, кой то в историята е известен като първият изследовател на Австралия, роден на континента.
На 10 ноември 1828 г. Стърт и Хюм, заедно с двама войника и осем освободени каторжници, тръгват от Сидни. Пресичат Големия Вододелен хребет, спускат се по река Макуори и на 1 януари 1829 г. на запад от реката и успоредно на нея открива река Боган (ляв приток на Дарлинг). Спускат се по нея и откриват река, която кръщават в чест губернатора на Нов Южен Уелс Дарлинг.
През 1835 г. майор Томас Мичъл пътува по цялата дължина на река Дарлинг, потвърждавайки по-ранното откритие на Стюарт, че тя е приток на Мъри.
1905 г. официално е открита Транссибирската магистрала. Любопитен факт е, че когато железопътната линия не е съществувала, пътят от Москва до Владивосток отнемал 362 дни.
На 13 юни 1891 г. руският император Александър III подписва указ за началото на строителството на Великия сибирски път. Главният участък на линията с дължина 7414 км, свързваща Челябинск с Владивосток, е строен до 1916 г. След приключване на строителството на моста през река Амур край град Хабаровск започва изграждането на директна пътническа връзка между Москва и Владивосток. До тогава, за да се измине същият път, се използвал маршрутът на Китайско-източната железопътна линия, а пътят в една посока отнемал 16 дни.
Към 1916 г. магистралата вече съединява Европа и Азия, Централна Русия и Далечния Изток. Общата дължина на магистралата е около 10 000 км.
При строителството били използвани последните постижения на науката и техниката, но все пак изграждането на железопътната линия се оказало изключително трудно и скъпоструващо. Магистралата пресича множество реки и езера, включително Волга, Иртиш, Об, Енисей и Амур. Всеки път работниците трябвало да издигат здрави мостови съоръжения. Практически всички работи се извършвали ръчно, използвали се примитивни оръдия на труда - брадва, пила, лопата, кирка и количка. Въпреки това ежегодно се прокарвали около 500-600 км железопътна линия.
Днес пътешествието по Транссибирската железопътна линия се ползва с голяма популярност сред туристите. Магистралата преминава през 7 часови пояса. Пътят от Москва до Владивосток отнема шест дни и дава на пътешественика възможност да види от прозореца на вагона практически цялата Русия.
До май 2010 г. по линията се движи влак от Харков за Владивосток, който извършва най-далечната дотогава дестинация. Влакът преодолява 9714 км за 174 часа и 10 минути. Сега директният вагон с най-далечната в света дестинация към момента е Киев - Владивосток, който преодолява разстоянието от 10 259 км за 187 часа и 50 минути.
1925 г. американският астроном Едуин Хъбъл обявява откриването на галактики извън Млечния път. Теорията му променя разбиранията на физиците за Вселената, нейните параметри и астрономията като цяло. Дотогава учените смятали, че всички небесни тела се намират в нашата галактика.
Първите наблюдения на Млечния път с телескоп са дело на Галилео Галилей, който през 1610 г. открива, че галактиката е съставена от милиони звезди. Близо век и половина по-късно Томас Райт публикува труда си „Оригинална теория или нова хипотеза за Вселената”, където описва галактиката като въртящо се тяло, състоящо се от много звезди, свързани една с друга чрез гравитационни сили.
Следващата голяма стъпка в развитието на астрономията е дело именно на Хъбъл, който прави детайлни изследвания на Вселената, използвайки телескопа „Хукър”. През 1922 г. той предлага наблюдаемите мъглявини да се разделят на извънгалактически (галактики) и галактически (газови и прахови). През 1925 г. Хъбъл предлага т.нар. камертонна диаграма, която представлява графична класификация на типовете галактики. През 1924-1926 г. на фотографиите на някои най-близки галактики той открива звезди, от които те са съставени, с което доказва, че те представляват звездни системи, подобни на нашата галактика Млечния път.
След няколко години спорове в научните среди, Хъбъл доказва теорията си, използвайки дължината на Млечния път като изходна точка.
Едуин Хъбъл посвещава и голяма част от последните години на кариерата си на опит да направи астрономията част (подраздел) на физиката, вместо това да се разглежда тя като самостоятелна наука. Основната му цел е да могат астрономите, включително и той самият, да бъдат „разпознати” от международния Нобелов комитет за техния значителен принос към астрофизиката. Кампанията му не се увенчава с успех до края на живота му, но скоро след смъртта му Нобеловият комитет решава, че постиженията в областта на астрономията попадат под критериите за връчване на Нобеловите награди по физика.
1993 г. Чехословакия е преобразувана в две независими държави. На политическата карта на света се появяват две нови републики - Чешка република и Словакия.
Чехословакия е създадена през октомври 1918 г. след края на Първата световна война върху земи от състава на бившата Австро-Унгария. От създаването си до Втората световна война е демократична страна, но с много етнически проблеми.
През 1948 г. Чехословашката комунистическа партия завзема властта след парламентарни избори, в които комунистите излизат победители и страната попада под влиянието на СССР. През 1969 г. Чехословакия е преобразувана във федерация, състояща се от Чешка социалистическа република и Словашка социалистическа република. През 1989 г. след т.нар. „Нежна революция” страната отново става демократична.
След краха на комунизма в Чехословакия започват и дебатите за промяна на официалното име на страната. Предлага се Чехословашката социалистическа република отново да се превърне само в Чехословашка република. През април 1990 г. обаче предложението е отхвърлено от словашките политици. Доводите им били, че това наименование не отчита достатъчно тежестта на словашката държава във федерацията.така се стига до компромисния вариант Чешка и Словашка федеративна република.
През 1992 г. парламентът на федерацията решава окончателно да раздели държавата. Така от 1 януари 1993 г. на политическата карта се появяват държавите Чехия и Словакия. Организирана от двамата министър-председател по онова време - словака Владимир Мечиар и чеха Вацлав Клаус - раздялата по инициатива на Братислава преминава без сблъсъци.
1994 г. създадена е Европейската икономическа зона. Зоната е следствие от споразумение между страните членки на Европейската асоциация за свободна търговия и Европейската общност, преобразувана по-късно в Европейски съюз.
Така се позволява на страни членки на ЕАСТ (дн. Исландия, Лихтенщайн и Норвегия) да участват във вътрешния пазар на ЕС без конвенционалнo членство в Съюза. В замяна на това те са задължени да приемат цялото законодателство на ЕС, свързано с единния пазар, с изключение на закони за селското стопанство и рибарството.
1995 г. създадена е Световната търговска организация. Международната организация е резултат от Договора от Маракеш, подписан на 15 април 1994 г., с цел да координира либерализацията на международната търговия. Тя е продължител на основаното през 1947 г. Общо споразумение за митата и търговията.
Световната търговска организация се занимава с регулирането на търговията между своите членове, като създава обща рамка за договарянето на търговски споразумения и за разрешаването на спорове чрез принуждаване на членовете на организацията към спазване на приетите от тях споразумения.
В организацията членуват 156 държави, които реализират над 97% от международната търговия в света, както и 30 наблюдатели, повечето от които се опитват да станат пълноправни членове.
1998 г. създадена е Европейската централна банка. Това е една от седемте институции на Европейския съюз, описана в Договора на Европейския съюз. Основана е с подписването на Договора от Амстердам. Основната й цел е да поддържа ценовата стабилност в еврозоната.
Банката е фактическият наследник на Европейския паричен институт, създаден по време на старта на втория етап на Икономическия и паричен съюз на Европейския съюз. Целта му била да спомага за преминаването на европейските държави към еврото и да подготви създаването на Европейска централна банка и Европейска система на централните банки.
Днес Европейската централна банка е централната банка за 17-те страни членки на еврозоната. Капиталът на банката се притежава от централните банки на 28-те членки на ЕС.
