Част от разговора с приятели по време на посещението в Бяла Слатина.
Как започва всичко:
Валя: Аз бях цял ден на работа, вкараха ни в кабинета на административния директор, казаха – отивайте там да ви дадат паспортите. Там имаше една филипинка, две полякини. Полякините бяха с приятели, те се разпискаха, приятелите им ги отведоха...и заплашили “Ако вие направите нещо на полска сестра – ние веднага ще се обадим на папата и после да не ви обясняваме какво ще стане!”. Болницата беше филипинска, във вътрешните отделения, в които работех нито се преливаше кръв, нито плазма. Това ставаше в интензивното отделение. Във вътрешно детско отделение на няколко пъти сме преливали кръв на две деца – брат и сестра с таласемия, но те си носеха кръвта, докторът е бил там, аз нищо не проверявам...Септември месец беше бума / когато откриват болни от СПИН/ и октомври вече направиха едно отделение, само за позитивни деца. Там работехме само българки, филипинки и полякини. Те не даваха да мине либийска докторка през отделението, ако минеше – бой, проблеми...И като дойдоха полицаите – два месеца и половина обикалят в болницата. Те /полицаите/ всъщност им промиха мозъците /на роднините/.
И всички родители, които толкова ни бяха благодарни, че единствено ние живеем с тяхната болка, че единствено ние работим и помагаме на децата, после се обърнаха срещу нас. Ето тази Джамилия, която ни посочи нас тримата / на процеса/ как ни видяла...ами, нейното дете – Ахмед – то непрекъснато беше плътно до мен, то ми беше като приятелче.
Детето беше без придружител, на 4 години, майка му дойде при мен и каза: “Аз съм майката на Ахмед еди кой си”. Та тя така излъга и накрая се оказа, че и тя е болна със СПИН, починала в Италия на първия ден на Рамадана. Господ как я е наказал!
Та тези полицаи какви ги измислиха...После в затвора ни казваха: “Sister, като видяхте, че полицията е в болницата, защо не избягахте?” Защо да избягам? Аз да не би да съм направила нещо? Аз си върша работата. Емил /съпругът на Валя/ е първият, който след една година е донесъл информацията / за задържаните/... Емил: Не след една година, още октомври месец 1999 г. президента /П.Стоянов/ знаеше всичко чрез мен. И от тогава ми почнаха неприятностите...Валя: Първото дело беше на 7 февруари – тогава не присъства никой, дори Здравко не го бяха докарали. Много зловещо, много страшно, влязоха в клетката, набиха Ашраф. А преди това някакви над 50 затворници, с раираните дрехи, едните фундаменталисти, другите ислямисти, а ние не знаем какво става. За пръв път сме в съдебна зала...
Кристияна вика:”Ей сега ще ни свържат с тези фундалемналисти-ислямисти... Тогава ни прочетоха обвинението, над половин час го четоха без преводач – нещо през Турция сме пренасяли..как..що...Тогава питаха само Ашраф, Кристияна и Нася. Другите не са ни питали нищо.
Следващото дело бе на 28 февруари. Тогава вече присъстваха Емил и Шейтанов. И Нася ми казва: “Вальо, Емил е там!” И мен ме е страх да погледна Емил, защото ще направят връзката и ще го убият! По време на разпитите и по побоищата ме питаха “Кой ти е най-любимият човек?” и аз казвах “Покойната ми майка!” Винаги са ме заплашвали, че знаят адреса на децата ми и че ще ги убият, ако не призная...
И в този момент, представятели си – той присъства в залата, аз не смея да го погледна, не смея да го поздравя, защото ще го убият! Та какви моменти съм изживяла. И той. На него всичко му е било ясно, но като казвал тук го изкравали луд! Той си е нормален, обаче много e изстрадал.
/следва продължение/
