Моторът изрева рязко и пронизително. Изстреля се, като куршум, още преди жълтото на светофара да е позеленяло. „Маайка ти мръсна, на другото кръстовище да са убийш, дано!” – просъска някой от по-задните пътници, насядали във врялото черво на градския автобус. Да си призная, бях се замислил и страхотният шум от машината ме стресна. Но това, което чух след него почти ме уплаши. Извърнах се да видя кой беше източникът. Ще повярвате ли, злокобното пожелание излизаше от устата на гладко избръснат, към 70- годишен пенсионер, с приятно, интелигентно лице, снежнобяла фланелка с якичка и светлосив панталон. На главата си беше сложил синя рекламна шапка с козирка, а на нозете – от онези белите, плетени обувки, тип „миризливки”. До него седеше жена на същата възраст, която не реагира изобщо на приказките му.
Сигурен съм, че го чу, бяхме около 10- тина човека в рейса и всички го чухме. Пенсионерът усети това и реакцията му беше още по-странна. Вместо да се свие засрамено или да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал в стъклото, той изшили тъничък старчески врат и злобно и агресивно взе да се оглежда наляво-надясно. Демек „Не ми пука какво мислите за това, което казах”. Ако не ми беше гадно, щеше да ми стане смешно, защото така постъпват много малките деца. Отказах се от първоначалната си идея да му скоча с едно „Можеше да ви е внук”. На професионалните заяждачи служебният морал не ни позволява да ядем по-слаби. Реших да го опиша така, че да го прочетат много хора.
Сигурно българи, подобни на стария злобар, са измислили на мотоциклетистите у нас популярния през последно време прякор „донори”. На човешки органи, сещате се. И се сещате каква е връзката. А може би възрастният човек с почти приятен външен вид наистина е някой от редицата сънародници, които чакат на опашка за животоспасяващ донор, та затова да пожела на хлапето с ревящия мотор да умре веднага, още на следващото кръстовище. Дано това е неговото обяснение за злобната му реакция, защото ако не е, не виждам с какво тя може да бъде обяснена. Аха, сещам се – пенсията малка, на тези избори нашите не успяха, комшията свари повече ракия от мен, младите у нас са пълни изроди, хич не върви на добре тоз свят...
„Не обръщай толкова голямо внимание, не си разваляй вечерта. Простите хора навсякъде са прости”, изкоментира приятел, който живее в Австралия. Обичам го и ценя неговото мнение, но тогава похарчих доста време да мисля за това. Понеже се досетих за купища подобни случаи, които ме наведоха на мисълта, че един солиден процент от хората у нас са именно такива. Каквито ги нарече приятелят.
В началото на 90- те млад офицер се уволни, пишейки се политически ангажиран и отвори в нашата махала магазинче за хранителни стоки. Може да не ви се вярва, но първите коментари, които чух бяха „Ей, голям бизнесменин се извъди и той! Като го помня какво сополиво хлапе беше... „ Въпросният човек никога не е бил сополиво хлапе, а отличник-баскетболист, но не е това въпросът. А кой не е бил сополиво хлапе? Един пич, с когото навремето тренирахме разни неща, направи свинарник. Той, градският пич, който преди това се занимаваше със съвсем други неща, навлезе с огромен ентусиазъм в света на помията, смрадта, грухтенето и квиченето. В село недалеч от Бургас, известно с народната приказка, че човек от там котка не взима, камо ли нещо да прави. Местните веднага го охарактеризираха. „Некадърник, кво му разбира главата от прасета, тез градските големи свинари станаха, секи момент ше ги умори животните” и подобни. А момчето наистина работеше неуморно, връщаше се в Бургас късно нощем и скапан. Голяма изненада ли е, че след три месеца прасетата мистериозно измряха?
В конкретния случай той беше прекият дразнител на местните тиквеници. Но на негово място, в какъвто и да било произволен случай, може да бъде абсолютно всеки. Безсмислената нашенска злоба към всички, които по някакъв начин не ни харесват или просто са различни, е няколко вида: „класово-партийна”, „имотна”, „интелектуална” и „просто така”. Тя е старателно отчувана още от времето на развития социализъм, когато в панелните гета, наречени „жилищни блокове” бяха събрани люде отвсякъде, с напълно различни умствени и всякакви други възможности, но постоянно убеждавани, че всички са равни. И по акъл и по работа.
Така по-пострадалите от мероприятията на народната власт станаха „буржоа”, силните на деня партийци и техният кръг – „голямото добро утро”. Имаше и „художествено-творческа интелигенция” и работническа класа. А по признак „просто така” хората си се мразеха, както и в момента – „не ме кефи нещо тоя, много се прави”.
Ако момчето с мотора, което предизвика тези размисли, беше чуло как възрастният човек от автобуса желае смъртта му, може би щеше да се обърне и да го нарече „некролог” или с някоя друга обидна гадост. За да не остане „валат”, разбира се. И сигурно тогава щеше да бъде наречено „хулиган”, „изрод” или особено презрителното за някои „рокер”. (Да, в България доста хора на средна и по-голяма възраст, мислят, че тази дума е особено мръсна обида. Питайте и самите рокери). И така до безкрай. Аз мразя теб. Ти мразиш мен. Ние мразим тях. Народът мрази политиците. Те мразят народа...
Без никой да се сети, че това е обикновена простащина. Обидна за човешкото достойнство.
