За Гавриел Липкинд виолончелото е посредник и вид комуникация едновременно, тъй като музиката е въпрос на време и пространство. Роден в Израел преди 34 години, днес той работи и твори в Германия; и въпреки че се ползва с привилегията да свири в най-престижните световни зали, Липкинд съумява да спазва златното правило да е винаги "над нещата".
Виртуозът гостува за първи път у нас по покана на националното музикално училище "Любомир Пипков". Понеже вдъхновяващи за него за срещите с по-млади музиканти, Липкинд организира майсторски клас по камерна музика и виолончело, в рамките на цикъла "Академия за майсторство". След неговия концерт на 13 юни, следват два концерта с ученици от музикалното училище (подробности тук).
Преди да разговарям с Гавриел Липкинд, имах шанса лично да чуя и да наблюдавам как работи той с деца по време на репетиция. Разговорът ни започна от репликата, с която завърши тяхната среща:
"Музиката е невъзможна тук и сега"... - как бихте обяснили това на човек, който не е музикант, защо това е така.
Това беше специфично място в произведението за пиано квартет на Брамс, което свиреха учениците. Понякога композиторите създават творби, които са отвъд нашата реалност. И учениците трябва да разберат, че нищо от това, което ни заобикаля тук, няма да им помогне да ги докоснат. Затова те трябва да се пренесат там, в момента, в който е създадено произведението. Това е като скок между инструментализма и анализирането на музиката не само като техника, но и на духовно ниво, важно е винаги да се търси балансът между тези три елемента.
Тъй като разговорът ни пое в тази посока, кажете ми как се чувства виртуоз като вас във времето, в което живеем днес. Музиката става все по-дигитална и все по-обработена.
Не смятам, че музиката може да се дели на дигитална или не. Музиката си е музика, въздействието е общо, важно е как се предава. По мое мнение голяма част от поп музиката е доста опростена и дори примитивна в структурата си, често инструментализмът като такъв не съществува заради електронното звучене. Но въпреки всичко това в поп музиката има функционалност, има глас, текст, стил. Има много неща в поп музиката, на които се възхищавам, просто за мен е по-лесно да открия сърцевината в класическата музика.
Нека се върнем към детските години, спомняте ли си първата среща с челото.
Имам сестра, която е шест години по-голяма от мен, на пет години започнала да свири на пиано. Тя е изключително талантлива. Въпреки че родителите ни инвестираха твърде много средства и ентусиазъм в нея, на нея й липсваше амбицията. Тя не искаше да споделя това, на което е способна, с публика. Ставаха страхотни скандали вкъщи, когато тя трябваше да излезе на сцена. А аз от съвсем малък винаги съм искал да свиря и по някакъв начин да се представям. Дори си спомням, навярно съм бил тригодишен, как стоях пред телевизора, гледах как някакви музиканти свирят и като тях си движех ръцете, все едно държа цигулка. И започнах да се моля на моите родители да ми купят една цигулка. Тогава майка ми каза: "Съжалявам, но искам да имам поне едно нормално дете. По-добре да риташ топка и да плуваш, никаква класическа музика за теб".
Обаче когато станах на пет години и половина, проблемът между родителите ми и моята вече 12-годишна сестра се беше превърнал в двустранна агония. Най-накрая майка ми се съгласи тя да спре да свири. Като емигранти в Израел ние бяхме бедно семейство, баща ми беше учител по биология, а майка ми преподаваше методология. Тъй като вече бяха инвестирали в обучението на сестра ми, в един момент се оказа, че бихме могли да направим замяна - тя да спре да свири, а на нейно място да започна аз, но на пиано. Моята първа учителка се впечатли особено от способността ми да се концентрирам часове наред. На четвъртия или петия урок по пиано тя обаче забеляза, че по някаква причина не внимавам. Тогава тя разбра, че губя концентрация, защото в съседната стая някой свири на чело. Исках да чуя какво е това. В този момент тя просто ме хвана за ръка и ме заведе в съседната стая, където видях един изключително дебел човек, който свиреше на чело, но аз не знаех, че това е чело - реших, че е цигулка специално за момчета (смее се).
Имате ли някакви ежедневни ритуали, преди да започнете да свирите? Пианистът Рихтер например обичал да чете всеки ден по малко от Пруст, за да се вдъхновява.
Това е един много болезнен въпрос (смее се). Може би би било добре да спазвам някакви ритуали, но това не е в моята природа. Всичките ми дни протичат различно и навярно единственият ритуал, който имам, е тяхната нерегулярност.
Интересно е обаче, тъй като има определени ежедневни принципи, които човек асимилира като положителни и те не са свързани непременно с музиката. По някаква причина стигате до извода, че нещо е полезно и добро и се придържате към него. Затова не ви трябват ритуали.
Например аз обичам да свиря по различен начин, но с моето чело съм установил, че има определени неща, които ще ми бъдат необходими и се връщам към тях. Въпреки че не обичам да се повтарям, тези неща ги използвам всеки ден като вид връзка между инструмента, нотите и мен самия.
А има ли дни, в които не свирите?
Да, има такива дни...
Какво правите тогава, когато не свирите?
Тук трябва да кажа, че като дете са ме обучавали по изключително радикална методика. Имах учител, с когото бях силно свързан. Той използваше физиологични аспекти на обучението ми, както и психологически - например понякога ме будеше в три часа през нощта и ме караше да изсвиря целия материал. Поставяше ме в ситуация, в която не съм съвсем ориентиран, за да разбере как ще се справя. От много малък започнах да се явявам на конкурси, което поражда един вид култура и определен начин на поведение.
Как експериментирате в музиката, това въпрос на интерпретация ли остава.
Колкото повече композиции научавате с времето, толкова по-добре опознавате себе си. Така се развива по-бърз начин за интерпретация и подход към музиката. В София съм основно, за да преподавам в майсторския клас за ученици. Прави ми впечатление, че тук учителите като че ли предпазват децата от това да интерпретират. По-скоро се залага на анализа, а аз смятам, че и двата аспекта трябва да се развиват. Колкото повече знаете, толкова повече расте интуицията. Знанията трябва да бъдат на много добро ниво и да са организирани. Трябва обаче да оставим интуицията да бъде свободна.
Следващия въпрос задавам на много виртуози, които предават опита си на по-млади музиканти. Как смятате - учителят ли намира своя достоен ученик или по-скоро ученикът намира своя достоен учител?
Това е прекрасен дуализъм. В едно по-пространствено измерение ученикът трябва да намери учителя вътре в себе си, а учителят трябва да продължава да се учи на нови и нови неща.
В такъв случай работата с по-млади музиканти е вдъхновяваща за вас.
Това е най-бързият начин, по който бих могъл да потвърдя какво съм научил и, разбира се, да науча нещо ново. Да се свири на чело е изкуство, социално и абстрактно едновременно. Затова обичам да работя с млади хора. Музиката е медиум, тя не е просто послание, а е като въздуха и гравитацията. В света има много композитори и много музиканти, които свирят на чело и всеки един от тях интерпретира по различен начин. Всичко в музиката е въпрос на време и пространство, затова музиката е вид комуникация. Важно е и да се документира всичко, затова мога да кажа, че микрофонът също е много добър учител (смее се).
Нека разкажем как се чувства музикант като вас по време на концерт. Случва ли ви се, докато свирите, просто да си кажете: "Този път наистина се получи прекрасно, това е".
Това не се случва много често (смее се). Забелязал съм нещо интересно и болезнено едновременно - имам предвид разликата между това да изпълняваш и да слушаш музиката. Давид Ойстрах, страхотен учител, казва: "Не бъди слушател, дори когато свириш и си музикант. Бъди цигуларят, който в момента изпълнява произведението". Трябва да се доверите на това, с което се сблъсквате и предстои. Има малка, почти незабележима разлика между двете, но тя създава изключително различно усещане в музиканта, съответно когато свири и когато слуша.
За да отговоря все пак на въпроса - има много случаи, когато съм бил щастлив, изпълнявайки определено произведение. В същото време публиката реагира почти така: "Да, добре е, но вчера беше още по-добре" (смее се). Затова всичко е субективно.
Какво включва програмата за концерта ви в София?
Ще бъде смесена програма. Иска ми се да представя варианти на различната култура от местата, от които идвам. Ще свиря сюитите за виолончело на Бах, които са неизменна част от моя живот.
Да, имате специално отношение към Бах.
Свързано е с един от най-големите проекти, които съм правил и с моята звукозаписна компания. Всяко произведение, което изучавам и свиря, е свързано именно с този проект. Освен сюитите на Бах, ще представя произведения от Шуберт, Касадо и Лигети, както и израелска музика.
Последен хипотетичен въпрос - ако не беше музикант, какъв щеше да бъде Гавриел Липкинд?
Имам доста затруднения, мислейки какво да направя, бъдейки музикант (смее се)... Може би не е много типично изказване от страна на един музикант, но на най-банално ниво ние сме определени с това, с което се занимаваме. Ако отидем малко по-далеч, бих могъл да кажа, че може би без челото щях да създавам дори повече неприятности за хората около себе си (смее се).
