Току-що се прибрах от дежурния ми съботен обяд при баба! Наред с обсъждането на последните случки около мен, предстоящите рождени дни и скандалите в правителството, баба ми разказа някоя и друга история за нейното детство.
Нейния разказ, без сълзите и хлиповете, ще се опитам да ви преразкажа сега.
Баба е от малко селце в Русенско - Ценово. Тя е трето дете в семейство от шест души. Описва детството си като една безкрайна нива. "Със събуждането си отивахме на нивата, а си лягахме малко след като сме се прибрали от нея". Цялото семейство е работело на нивата, като всеки е имал своите специфични отговорности. Изкараното са изяждали, а излишното са продавали на пазара във вторник. Колкото по-голямо е било семейството, толкова повече продукция е имало за продажба. Има ли по-добър демографски стимул?
"Мама ставаше понякога в 2.00 ч. през нощта, за да умеси хляба и 6.00 ч. да е на нивата. Често нямахме достатъчно брашно и затова слагахме в хляба смачкани картофи, за да ни засити".
И въпреки мизерията всичко е било някак много истинско, сплотено и реално! Играели са си с другите деца, яздели са коне, орали са нивата с воловете, участвали са от малки в процеса на изхранване на семейството. На мен, като на човек, който прекарва по-голямата част от живота си пред компютъра, тези спомени ми изглеждат много романтични и красиви.
Всичко е било ясно и подредено до момента, в който не идва ТКЗС-то. Земята се национализира и започва да се обработва на колективни начала. Както казва баба: "Тогава станахме мързеливи".
Принудена да мигрира към града, баба идва в София и започва своя трудов стаж. Прекарвайки 25 години като машинопистка, тя отглежда две деца и двама внуци, купува си жилище и като цяло се справя добре. Отново въвежда манифактурата, на която е научена на село - баба работи, голямото дете се грижи за по-важните неща, малкото - за тези от първа необходимост (мъжът й ги напуска скоро след като се ражда второто дете). И отново всичко, макар и малко мизерно, било ясно и подредено.
До момента, в който идва преходът. Толкова коментираният от всички преход. В момента баба, която е първа степен инвалид, взима около 140 лева пенсия. Завъртяна в сложния живот между плод-зеленчука и мечтата да иде до големия магазин отвъд булеварда, който не може да пресече, всяка седмица ми отделя един-два часа, за да си поговорим за мен, семейството и държавата.
И всеки път, отдалечавайки се от нея, си задавам въпроса "как баба, която е живяла на село, изхранвала се е сама и е била свободна да тича из полето, живее живот на инвалид, затворена в каре от блокове, обградено от смъртоносни булеварди, моли съседите да й купят нещо от другата страна и събира по 3 месеца пари, за да подари подарък на внуците си за рождените им дни".
И когато ми разказва за коледните надбавки, които вместо на нея, са дадени за магистрали, имам чувството, че управляващите не разбират, че цяло едно поколение разчита на тези дори и 10 лева по празниците. Защото на всички нас, до такава степен ни е дотегнало от това поколение, че предпочитаме да го няма. Защото те са тези, които бавят трамваите, те са тези, които правят опашките по магазините, те са тези, които постоянно боледуват.
Написах това, за да си припомним, че именно това поколение е причината нас да ни има. Именно то е било принудено да живее в три различни режима - преди 49-та, преди 89-та и сега по време на вечния преход. Представете си вие как бихте се чувствали, ако на младини сте ходили до близкия град, за да чуете ваш роднина по телефона, а сега, 60 години по-късно, внукът ви прекарва 95% от времето си пред екран.
Средата, в която тези хора живеят, се промени в пъти по-бързо от тях самите. И ние не трябва да ги обвиняваме в това, Трябва да сме търпеливи и да подхождаме с уважение към техния труд, въпреки че плодовете му в повечето случаи са извън нашия кръгозор.
И ще завърша с един въпрос, на който се надявам управляващите да намерят отговор преди следващия път да хвърлят 100 милиона за инфраструктура вместо за хора: "Що за живот е този, в който единствената ти цел е да оцелееш?".
