Посетих осъдените медицински сестри във вилата, в която ги държаха. Това беше през 2002-ра година за Великден. Така започва разказът на отец Павел Михайлов пред Дарик радио относно посещението му при осъдените в Либия по СПИН делото българки.
Вилата имаше приличен вид, но си беше затвор: висока стена, черни порти почти 6-7 метра високи, достатъчно полицаи, които бяха цивилни, имаше полицаи и пред самата врата, зад която се намираха българките.
Имаше уговорка в Либия да се движа без расо, но когато отидох при медицинските сестри, трябваше да им отстлужа литургия за Великден и се наложи да се преоблека вътре - в така наречената "вила".
Визитата ми не продължи много време, но си говорих с тях, докато си слагах одеждите.
Тогава те ми казаха, че са тормозени, бити и съсипани.
Аз им давах надежда, че България не ги е забравила, и че ще си дойдат след година - две, и т. н. , но останах с впечатлението, че това са потиснати хора. Сега си представям колко още повече са потиснати, след като два пъти им произнасят смъртна присъда и какво е напрежението при тях.
Знаете ли кое ме впечатли? Бях вземал иконата на Възкресението и казах, че някоя от тях трябва да я държи, докато извършвам литургията. Всичките бяха готови и искаха да се докоснат до иконата, да я държат.
Като ги гледах с каква надежда целуваха иконата и с каква вяра, мислех си - на тези жени единствено опованието в Бог им беше най-голямата надежда.
Не знам колко силна е вярата им в Бог сега, но тогава имаха голяма вяра, затова вярвам, че тя още ги крепи.
