Историята, която искам да разкажа е обикновена, житейска. Всъщност в нея не би имало нищо необикновено, ако в тази страна човек може да реши нормално и по човешки своите битови проблеми. Като например как да спра някой да си изхвърля боклука в двора ми.
Живеем от 33 години в град Русе, на ул. „Петрич” 4, още известно място като „Ялта” или Жабешкото. В родната къща на майка ми. Ние бяхме една спокойна махала, където като деца се гонехме по улиците, ритахме топка в парка и ловяхме жаби в Жабешкото. Дойде новото време. Събориха къщите, построиха кооперации. Лошо няма, нещата се променят, в блокчетата се нанесоха старите комшии и новите съкварталци. Улиците се напълниха с коли, тук таме останаха от старите къщи, като нашата, над която се извисяват няколко модерни кооперации. Районът е оживен, но нямаме проблеми със съседите, като цяло културни и възпитани хора и за това погледите им от балконите над нашия двор и глъчката не ни е тежала. Освен от един балкон. Този на госпожа Въжарова от четвъртия етаж. Нанесли са се в голям мезонет. Имат куче. Госпожа Въжарова е известна за мен с фамилията си, че е съпруга на известен местен футболист от далечното минало. Често Госпожа Въжарова изхвърля боклуци през четвъртия етаж в нашия двор, който се намира под балкона й. Един път баща ми както си береше грозде бе ударен по главата от салам. След това колата ни беше полята с кофичка кисело мляко излетяло от терасата на Въжарова. Ако не знаете петната от кисело мляко се отстраняват само с пребоядисване, а саламът хвърлен от високо си тежи, пък и да те ударят със салам по главата в собствения ти двор е хем смешно, хем тъжно, все пак не си куче, което чака салама нито си някой изпаднал в нужда бездомник, просещ за милостиня.
Баща ми и майка ми са инженери, отгледали са двама сина, имат си хубава семейна къща, автомобил и куче. Въпреки молбите на баща ми госпожа Въжарова да престане да ни обсибва с хранителни продукти от четвъртия етаж, госпожата не е спряла, не е отстъпила и на кота. Напротив, продължава да посипва двора ни с препечени филии, питки намазани с маргарин и други лакомства. Оказа се, че госпожата не искала да ни замърсява, а просто била природозащитник. Според нея нашето куче е измъчвано, защото не го храним достатъчно. Нашето куче живее при нас от 7 години. Има си паспорт, кастрирано е и имунизирано. Храним го всеки ден най-малко по два пъти на ден - сутрин и вечер, кучетата не трябва да ядат по много пъти(някои тъпчат кучетата си като прасета, като нашата любима съседка). Има си колиба в двора и каишка, на която понякога го връзваме. Предишното ни куче живя с нас 13 години. Умря от старост, приспа го ветеринар и ние много плакахме за него. Винаги сме си обичали кучетата, пък и къща без куче е като кокошарник без петел.
Случи се така, че баща ми се разболя. Аз живея от години във Варна. По-големият син съм на семейство Лидия и Йото Николови и се казвам Петър Николов. Наскоро се прибрах по друг тъжен семеен повод и видях как разказите на майка ми и баща ми за летящите закуски и салами са истина когато току пред мен се изтупурка една накисната във вода питка с маргарин, като бомбардировка, а по двора ни сутрин има препечени филийки, останали от закуската на Въжарова, които междувпрочем кучето ни явно не изяжда и си дадох сметка, че баща ми ще се завърне скоро след тежка химиотерапия и ние се чудим как да го закрепим тялом и духом, а той ще трябва да гледа и да събира нейните филии и остатъци от ядене и бих искал да попитам Госпожа Въжарова
- от някакъв аристократизъм ли си мята филиите и саламите над главите ни?
- не е ли чувала, че да си изхвърляш отпадъците от терасата е некултурно?
- имат ли право на неприкосновеност на имота си родителите ми?
- експерт ли е по здравословно състояние на кучета?
- трябва ли всички кучета наоколо да изглеждат като угоени прасета?
- имам ли право аз да определям как да се грижа за домашното си животно?
- имам ли право да не съм съгласен да хранят кучето ми други хора с неизвестни за мен храни?
- имам ли право на спокойствие в собствения си дом?
- нашия двор прилича ли ви на сметище, Госпожо Въжарова, или на контейнер за отпадъци?
- морално ли е да съдиш другите как отглеждат едно животно докато ти от висината на своето съмнително благородство си издигнал незаконни тавани и конструкции, които скриват слънцето над нашия двор?
В момента стоя и се чудя към кого да се обърна, след като психическия тормоз нито повредената автомобилна боя не са проблем на полицията, която не се вълнува от междусъседските отношения в един централен квартал. „Няма данни за престъпление.” обичат да казват, а спазването на обществения ред, неприкосновеността на имотите и превенцията чия работа са? Майка ми предлага да отидем с брат ми и нещо да направим, за да притесним госпожата, само и само да я накараме някак си да престане преди да се е върнал баща ни, защото ние искаме той да изживее спокойно това, което му е останало от старините. А и утре ние си заминаваме. Той към София, аз към Варна. А те остават под огъня на филиите в криворазбраната ни цивилизация, пълна с уродливост, страх и безпокойство, в която всеки прави не това, което е отредено като правило, а това, което той смята за правилно, готов е да премине през хора, без да си дава сметка, че след всичко може да се преобърне нечий човешки, не кучешки, живот. И както се казва...до следващата филия...
Готов съм на всеки да покажа кучето си и балкона, от който ни обстрелват, и ако трябва да го освидетелствам на ветеринарен специалист – дали е жертва на глад и мъчения и в какво здравословно състояние се намира. Но мисля, че не животното, а някой друг трябва да бъде освидетелстван.
Автор:Петър Николов
