1431 г. в унгарския град Шесбург (дн. град Сигишоара, Румъния) е роден инквизиторът Влад III Дракула - владетел на Влашко. Той е известен и с прозвището Цепеш, означаващо на румънски „Набивач на кол”.
Днес в Сигишоара домът, където се предполага, че се е родил Влад III, е превърнат в музей на средновековните оръжия и различни вещи, свързани с Влад, но няма източници, които достоверно да посочват именно тази къща като негово родно място.
Любопитен факт е, че свързаните с Цепеш легенди и суеверия стоят в основата на романа на Брам Стокър „Дракула”, който по отношение свидетелствата за набиването на кол на противниците на Влад, се позовава на „Записки на еничарина” на Константин Михайлович.
Влад ІІІ е син от брака на Влад II Дракул и принцеса Княжна от Молдова. Името на рода Дракулещи идва от факта, че баща му е членувал в Ордена на дракона. През 1436-1437 г. бащата Влад II Дракул става владетел на Влашко и установява столицата си в Търговище. През 1444 г. по политически причини Влад и по-малкият му брат Раду Красивия са заложници на султан Мехмед II; Влад III остава в Османската империя до 1448 г., а брат му до 1462 г. Турците освобождават Влад, след като го уведомяват за убийството на баща му през 1447 г., който е измъчван и погребан жив от болярите в Търговище.
На 17-годишна възраст Влад Цепеш, подкрепян от турска конница и войските на пашата Мустафа Хасан, прави първите си стъпки към влашкия трон. Два месеца по-късно обаче е победен на бойното поле от убиеца на баща му Владислав II. Едва на 20 август 1456 г. той успява да победи и убие смъртния си враг. Тогава започва и най-дългия период на царуването му - шест години.
Първата важна стъпка, която предприема, е да отмъсти на търговищките боляри за смъртта на баща си и брат си Мирчо. На Велика неделя (Великденските празници) през 1459 г. той арестува всички нелоялни болярски семейства. Най-възрастните боляри са набучени на кол, а останалите са принудени да изминат пеш пътя от около 80 км от столицата до град Поенари без почивка и спиране. Оцелелите от този поход са принудени да работят на строежа на крепост до р. Арджеш. Така Влад създава нова аристокрация и собствено лоби в столицата.
В началото на 1462 г. Влад започва кампания срещу турците на юг от Дунав, опустошавайки цяла Мизия (от Видин до Черноморието) и избивайки над 38 000 души. Двама султански пратеници отказват да свалят в знак на уважение към него чалмите си. Влад заявява, че няма против те да останат с чалми на главите, но заповядва чалмите да бъдат заковани с пирони към главите на пратениците. Освен това отказва да плаща данък на султан Мехмед, което е доста рискована стъпка, като се има предвид, че турската армия е много по-силна от тази на Влад.
Очевидно враждебният жест принуждава султана да предприеме сериозен поход срещу Влашко. Армията, с която турците навлизат на север от Дунав, трикратно превъзхождаща силите на Влад III, който за момента няма съюзници. Влашкият владетел се оттегля в Търговище, като предварително опожарява селата по пътя на турците и трови кладенците, за да ги остави без храна и вода.
Когато турската армия доближава влашката столица, пред нея се открива ужасяващата гледка на над 20 000 турски пленници набити на кол. Тактиката на терор и ужас дава своя резултат, като турската армия се оттегля.
След като се оттегля от Влахия, Мехмед I освобождава по-малкия брат на Влад Цепеш и го поставя начело на значителни турски военни сили, за да завземе трона. Раду успява да прогони брат си чак до замъка Поенари на река Арджеш. Влад успява да се измъкне от обсадата, използвайки таен проход и достига до Трансилвания, където се среща с унгарския крал Матияш Корвин, който обаче го хвърля в тъмница в столицата Вишеград.
Влад е признат за трети път за владетел на Влашко през 1475 г., но се радва на властта за кратко време. Убит е в края на декември 1476 г. Тялото му е обезглавено и главата изпратена на султана, който я набива на кол като доказателство за триумфа си над Влад - „Набивача на кол”.
1732 г. театър „Ковънт гардън” в Лондон отваря врати, по-късно получава прозвището Кралски оперен и балетен театър. Театърът побира 2256 души и се състои от четири нива и балкони, разположени амфитеатрално.
Първата балетна постановка тук е представена през 1734 г., а година по-късно започва и първият сезон на опери на Хендел. Много от неговите опери и оратории са написани специално за „Ковънт Гардън”.
Сегашната сграда е трета за театъра, който е претърпял два катастрофални пожара през 1808 и през 1856 г. Две години по-късно сградата е възстановена, но отваря врати едва през 1946 г. благодарение на фонд, основан от икономиста Джон Кейнс. По това време в театъра е привлечен и Кралският балет.
1920 г. започва строителството на японския самолетоносач „Акаги”. Като единствен кораб от своя клас „Акаги” играе важна роля в нападението над Пърл Харбър, но по-късно е потопен заедно с още три японски самолетоносача от американски бомбардировачи от авионосците „Ентърпрайз” и „Йорктаун” в битката при Мидуей.
Основите на кораба са положени в корабостроителниците на град Куре. Първоначално е проектиран като линеен крайцер от клас „Амаги”. През 1922 г. обаче Япония подписва Вашингтонския морски договор. Ограниченията наложени от договора, попречват „Акаги” да бъде завършен като крайцер. Друга клауза обаче позволява корпусите на два линейни кораба или крайцера да бъдат превърнати в самолетоносачи с максимална водоизместимост до 33 000 тона. За целта са избрани недовършените корпуси на „Акаги” и „Амаги”.
По време на строителството „Амаги” се оказва до такава степен повреден от голямото земетресение в Канто (на 1 септември 1923 г.), че не подлежи на ремонт. „Акаги”, единственият останал кораб от този клас, е спуснат на вода на 22 април 1925 г. и завършен в корабостроителница в Куре на 27 март 1927 г. При завършването на строителството, корабът има два хангарни палуби с капацитет 61 самолета. На носа хангарите са открити - като две палуби за излитане. На теория, това позволява на самолетите да излитат директно от хангарите, докато приземяващите се самолети кацат на главната летателна палуба отгоре.
На практика обаче подреждането на няколко летателни палуби една върху друга се оказва несполучливо. От 1935 до 1938 г „Акаги” е подложен на основна реконструкция в корабостроителниците на Сасебо. Хангарите са удължени напред, палубите за излитане са премахнати и е увеличена вместимостта на хангарите на 91 самолета.
Любопитен факт е изборът на името на „Акаги”. Първоначално планиран като крайцер, според японските традиции за именуване на кораби, той трябвало да получи името на планина. Крайцерът е кръстен на планината Акаги, действащ вулкан в областта Канто (Акаги буквално означава „червен замък”). След реконструирането му като самолетоносач, името на кораба остава, в контраст с тези на самолетоносачите, които се правят по поръчка и се кръщават на митични летящи създания.
По време на Втората световна война, под командването на капитан Киичи Хасегава, корабът е флагман на вицеадмирал Чюичи Нагумо в ударното съединение, което извършва атаката над базата в Пърл Харбър, през декември 1941 г. От самолетоносача излитат две вълни самолети. В първата вълна са 27 бомбардировача „Кейт”, които имат за цел американските кораби „Мериленд”, „Тенеси”, „Уест Вирджиния”, „Калифорния”, и „Оклахома”, и 9 изтребители „Зеро”, атакуващи военновъздушната база в Хикъм Фийлд. Във втората вълна са 18 бомбардировача-торпедоносци „Аичи Д3А”, които имат за цел корабите „Неошо”, „Шоу”, и „Невада”.
1941 г. японският имперски флот провежда нападение над Пърл Харбър. Японците осъществяват стратегическа изненада чрез подготвена в строга тайна операция.
На 26 ноември ударното съединение на японския флот под командването на вицеадмирал Чуичи Нагумо напуска базата си в залива Хитокаппу на Курилските острови и се насочва към Пърл Харбър. Японското съединение включва шест самолетоносача - „Акаги”, „Хирю”, „Кага”, „Шокаку”, „Сорю” и „Дзюйкаку”, на които са базирани 441 самолета. Самолетоносачите са ескортирани от двата линейни кораба „Хией” и „Киришима”, от двата тежки крайцера „Тоне” и „Чикума”, от един лек крайцер и 11 ескадрени миноносци.
Според японския план самолетоносачите и техният ескорт за 11 дни трябва да изминат маршрут от 6000 км северно от обикновения път на параходите, незабелязано да доближат Пърл Харбър и от позиция на 350-400 км северно от островите да стартират палубните самолети. Предпочетен е неделният ден, тъй като тогава повечето институции на американските въоръжени сили работят с намален персонал. Часът на атаката също не е избран случайно - в неделното утро екипажите не са по бойните си постове, а са строени на палубите за издигане на корабните флагове.
Стратегическите цели на атаката са неутрализиране на американския Тихоокеански флот чрез унищожаване преди всичко на тежките линейни кораби и на самолетоносачите, без които американците няма да са в състояние да попречат на японската офанзива в югоизточна Азия. Атакуващите пилоти получават изрична заповед да атакуват само линейните кораби и самолетоносачите, но по време на нападението не всички от тях изпълняват това нареждане и изваждане от строя на военната база Пърл Харбър.
На 6 декември 1941 г. в късните часове на деня командващият адмирал Того отваря запечатан плик, получен при отплаването. На белия лист има три думи „Тора, Тора, Тора”. Това е заповедта за атаката на Пърл Харбър. В 21.00 ч. флотът достига 158-ия меридиан и се намира на близо 910 км северно от Хаваите. По време на 11-дневното пътуване силни ветрове често разкъсват издигнатите корабни флагове и повече от 10 души изпадат зад бордовете в опити да ги сменят.
В Пърл Харбър САЩ са съсредоточили 8 линейни кораба, 8 крайцера, 29 миноносеца, 9 подводници и 391 бойни самолета. Там обаче считат една японска атака по принцип за възможна, но крайно невероятна. Затова местата на бойните кораби около остров Форд не са подсигурени. Голяма част от екипажите са на брега на острова. Огънят под парните котли на корабите е почти или изцяло угаснал. Без огън под котлите корабите не осигуряват пара за машините си, а процесът на запалване на котела трае няколко часа, докато се достигне необходимото парно налягане.
За защитата на острова е отговорна Сухопътната армия на САЩ, но войските по никакъв начин не са подготвени за атаката. Противовъздушните средства за отбрана не са разпределени във войсковите подразделения, а се намират в складове, тъй като командването не желае да дразни излишно собствениците на намиращите се в близост частни земи. Зенитна артилерия има в отделени складове за муниции, те обаче са затворени.
По заповед на генерал Шорт самолетите на летищата са преместени от обичайните им позиции в периферията на летателното поле в средата на летището, за да бъдат предотвратени възможни саботажи. Шестте нови мобилни радарни станции, доставени на Хаваите едва през октомври 1941 г., работят единствено между 4.00 и 7.00 ч., когато се очаква японско нападение.
Първата японска вълна от 183 самолета стартира в 6.10 ч. сутринта на 7 декември 1941 г. на разстояние 400 км северно от остров Оаху. Екипажите на самолетоносачите изпращат излитащите самолети с викове „Банзай” („Ура”). Първият сблъсък между силите на Япония и тези на САЩ става в 6.37 ч. местно време пред входа на пристанището. От борда на миночистача „Кондор” съобщават на патрулиращия разрушител „Уорд”, че са видели перископ в близост до входа на пристанището. „Уорд” обаче не открива никаква подводница.
Хаосът е пълен, много американски кораби напускат пристанището, разчитайки на относителната защита на открито море, като повечето от тях са без пълен екипаж. В 8.50 ч. внезапно настъпва втората японска атакуваща вълна от 170 самолета.
Към 9.45 ч. се оттеглят всички японски машини. Сред последните приземили се е капитан втори ранг Фучида. Той остава във въздуха през време на цялата атака, за да наблюдава причинените щети. След като адмирал Нагумо изслушва първите му отзиви, в 13.30 ч. заповядва оттегляне на флота без следваща атака.
Същинските резултати от атаката са противоречиво оценени. С унищожаването на голяма част от американския тихоокеански военноморски флот през следващите месеци японците получават пълно надмощие в Тихия океан. Едновременно с атаката започва японската офанзива и срещу британските и холандските колонии в Югоизточна Азия, с което Втората световна война се превръща фактически в глобална война.
Японците обаче жънат Пирова победа. На командващия японския флот адмирал Ямамото приписват, че в този ден промълвя: „Това е началото на края. Разбудихме спящия гигант”. Атаката е повратна точка в развоя на Втората световна война, тъй като става повод за влизането на неутралните САЩ във войната още на следващия ден - 8 декември. Въпреки че атаката причинява на САЩ значителни военни загуби, тя се оказва с фатални последствия за Япония.
1944 г. подписана е Конвенцията за международната гражданска авиация. На конференция в Чикаго документът е подписан от 26 държави. Днес в Международната организация за гражданска авиация (ICAO) членуват 190 държави от цял свят.
От 1996 г. по инициатива на Общото събрание на ООН датата се отбелязва като Международен ден на гражданската авиация. Датата е избрана две години по-рано от организацията чрез Резолюция на A29-1, за да отбележи 50-годишнината от създаването й. Целта на световния празник е да генерира засилване на вниманието в глобален план на значението на международната гражданска авиация в социално-икономическото развитие на държавите.
1972 г. изстреляна е последната лунна пилотирана мисия на „Аполо” - „Аполо 17”. „Аполо 17” отбелязва първото нощно изстрелване, а Харисън Шмит е първият учен геолог, посетил естествения спътник на Земята. След нея САЩ разработват проектите „Скайлаб”.
Докато напуска Земята, екипажът прави снимка, известна като „Синьото топче”. НАСА официално признава заслугата за кадъра, направен от разстояние 45 000 км, на целия екипаж на „Аполо 17” - Юджийн Сърнън, Роналд Еванс и Харисън Шмит. Фотографията е от 5.39 ч. сутринта, около пет часа и шест минути след изстрелването на „Аполо 17” и около час и 54 минути след като корабът излиза от земната орбита, за да приближи траекторията на Луната.
Снимката е една от малкото, показващи планетата Земя напълно осветена, тъй като астронавтите я направили, когато Слънцето било зад тях. По онова време Африка е обляна в дневна светлина, а понеже наближава и декемврийското равноденствие, осветена е и Антарктида. Любопитен факт е, че на оригиналния кадър Южният полюс е отгоре, но преди да разпространи снимката от НАСА обръщат посоката.
Мисията на „Аполо 17” продължава до 19 декември. Астронавтите прекарват на Луната три дни. През това време изминават разстояние от 35 км на ден, отдалечавайки се на около 7,8 км от лунната база. От „разходката” си на Луната тримата донасят на Земята общо 110 кг лунни камъни и лунна почва.
1982 г. извършена е първата екзекуция в САЩ чрез смъртоносна инжекция в Тексас. Методът е измислен много по-рано - още през 1888 г. в Ню Йорк.
Осъденият бива завързан за специален стол, след което във вените ръцете му се поставят тръбички. Първо по тях към тялото на осъдения потича sodium thiopental. След тази фаза във вените на затворника се вкарва pancuronium bromide и potassium chloride. Първото съединение парализира функциите на диафрагмата и белите дробове, а второто - функциите на сърцето.
Убиецът Чарлс Брукс младши е първият, екзекутиран със смъртоносна инжекция - процедура, извършена в затвора на Хънтсвил.
На 14 декември 1976 г. Брукс отива в гараж за продажба на употребявани коли. Излиза да теста един от автомобилите, придружаван от Дейвид Грегъри - механик в гаража. След като излизат на пътя, Брукс качва в колата и приятеля си Уди Лудрес. Двамата нападат Грегъри и го затварят в багажника на колата. Отвеждат го в мотел, където го завързват на стол, залепят устата му и го застрелват в главата.
На процеса нито Лудрес, нито Брукс признават кой е застрелял Грегъри. Поради юридически усложнения обаче Лудрес получава 40-годишна присъда, докато наказанието на Брукс е смъртна присъда.
Върховният съд на САЩ отхвърля с шест срещу три гласа отлагането на изпълнението на смъртната присъда. Така след последното хранене, състоящо се от бифтек, пържени картофи, кетчуп, сос „Уорчестър”, бисквити, праскови и студен чай, Брукс е отведен в камерата за изпълнение на екзекуции в затвора в Хънтсвил. Преди да бъде поставен на леглото за изпълнение на присъдата, Брукс отправя своята последна молитва.
В 12.09 ч. са му инжектирани смъртоносни химически субстанции. В 12.16 ч. Брукс е обявен за мъртъв. След като тялото е извозено към моргата в Хънсвил, трупа е сниман тайно и след няколко дни снимката се появява в местната преса а по-късно и в списание „Нюзуик”.
1989 г. в третата и последена част от знаменитата боксова трилогия Шугър Рей Ленърд и Роберто Дуран се бият в Лас Вегас. Ленърд запазва световната си титла в супер средна категория на Световния боксов съвет след 12-ия рунд.
1995 г. космическият апарат „Галилео” влиза в орбита около Юпитер. Апаратът е изстрелян на 18 октомври 1989 г. на борда на космическата совалка „Атлантис”, като е запуснат от околоземна орбита.
Запускът на Галилео е забавен значително поради катастрофата със совалката „Чалънджър” през 1986 г. Апаратът е конструиран по начин, позволяващ запуск единствено от космическа совалка. Новите изисквания за безопасност, наложени след катастрофата, налагат използването на по-маломощен ракетен ускорител, който на практика не позволява осъществяването на пътуването по предварително планираната траектория към Юпитер.
Мисията е спасена от един от инженерите на апарата, който предлага нова траектория с няколко гравитационни подпомагания (един път от Венера и два пъти от Земята) с цел достигане на достатъчна скорост за осъществяване на посещение на Юпитер. По пътя си към планетата „Галилео” посещава астероидите 951 Гаспра на 29 октомври 1991 г. и 243 Ида на 28 август, 1993 г., като открива първия астероиден спътник - Дактил (спътник на Ида) на 17 февруари 1994 г.
Апаратът е построен и управляван от JPL. Бордните двигатели са построени в Германия, а спускаемият модул - от изследоватеския център Еймс на НАСА, САЩ. За изпълнение на многобройните задачи по събиране, интерпретация и изпращане на данни към Земята, както и за поддържане на нормалното функциониране на апарата от наземния контрол са използвани 650 000 реда програмен код за изчисление на траекторията на апарата, 1 615 000 реда за анализа на телеметрията и 550 000 за навигация. В допълнение са използвани други, значително по-малки програми, работещи на борда на „Галилео”.
През 1994 г. апаратът наблюдава директно сблъсъка на кометата Шумейкър-Леви 9 с Юпитер за разлика от наземните телескопи, за които се налага изчакване до завъртане на мястото на сблъсъка на повърхността на Юпитер в посока към Земята.
Основната мисия на „Галилео” се състои в двугодишно изследване на системата на Юпитер. Апаратът се установява на силно елиптична орбита около планетата с орбитален период от около два месеца. Променливото разстояние до Юпитер позволява изследване на различни части от неговата магнитосфера. Изследвани са и големите спътници на планетата.
На 21 септември 2003 г., след 14 години в космоса и 8 години на орбита около Юпитер, апаратът е спуснат в атмосферата на планетата със скорост от около 50 км/с с цел предотвратяване на сблъсък с някой от спътниците на Юпитер и евентуално пренасяне на бактерии и микроорганизми със земен произход на повърхността му. Значително влияние върху решението оказва откритият с помощта на Галилео океан от течна вода под повърхността на Европа.
До края на мисията си „Галилео” открива 21 нови спътника на Юпитер, среща се отблизо с малката Амалтея и заснема разбиването на кометата „Шумейкър-Леви 9” върху газовия гигант през 1994 г. През декември 1995 г. „Галилео” влиза в орбита около Юпитер. Един от най-сериозните му успехи е изпращането на сонда за изучаване на атмосферата на планетата. Тя пада цели 58 минути и изминава 204 км в атмосферата, като изпраща данни на „Галилео”, който пък ги препраща на Земята.
2004 г. Хамид Карзай полага клетва като президент на Афганистан. Пущун от рода Попалзай, Карзай е роден на 24 декември 1957 г. в село Карз, близо до Кандахар. Той следва в Кабул, а после в Индия, където специализира политология.
По-голямата част от времето в периода 1982-1994 г. Карзай живее в изгнание, главно в Пакистан. През 1994 г. той поддържа връзки с талибаните, но ги прекъсва изцяло, когато през 1999 г. баща му загива в пакистанския град Квета при атентат, дело на ученици от религиозно училище.
Карзай се връща нелегално в Афганистан през октомври 2001 г., а след падането на режима на талибаните, през декември е избран за президент на Афганистан на Бонската конференция, която трябваше да състави временно афганистанско правителство, закриляно от Запада. Утвърден през юни 2002 г. от големия съвет на племенните старейшини - Лоя джирга.
В края на 2004 г. той печели първите общи преки президентски избори в историята на страната си с 55,4% от гласовете. Хамид Карзай оцелява при най-малко четири покушения, последното от които през април 2008 г. в Кабул.
В България:
1989 г. създадена е коалицията Съюз на демократичните сили. За първи път този ден е отбелязан като празник на партията през 2004 г., след като е обявен с новата редакция на Устава на СДС, приета на Национална конференция на партията. С измененията в устава, приети на 8 април 2006 г., на ХVI Национална конференция на СДС, празникът е официално записан в чл.43 на документа.
Учредяването на СДС става като коалиция от демократични организации, сред които са Клуб за гласност и демокрация, Независимо сдружение „Eкогласност”, Конфедерация на труда „Подкрепа”, Независимо дружество за защита правата на човека, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клуб на незаконно репресираните след 1945 г., Независимо студентско дружество, Движение „Гражданска инициатива”, БРСДП (о), БЗНС „Никола Петков”. По-късно се присъединяват Радикалдемократическата партия, Зелената партия в България и Демократическата партия.
При учредяването на СДС организациите са представени от Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Бетър Берон, Чавдар Кюранов, Деян Кюранов, Петко Симеонов, Румен Воденичаров, Константин Тренчев, отец Христофор Събев, Крум и Иван Неврокопски, Руен Крумов, Любомир Собаджиев, Михаил Петков, Михайл Михайлов, Димитър Баталов, Емил Кошлуков, Емил Стумбов, Христо Пеев, Васил Гьорев, Георги Аврамов, Пламен Даракчиев, Любомир Павлов, Георги Спасов, Стелиян Стойчев, Тони Радков, Константин Георгиев, Петър Стойков, Славомир Цанков.
На 14 декември 1989 г. пред Народното събрание СДС провежда първия масов митинг, на който се иска отмяна на чл.1 от Живковата конституция.
