1380 г. русите спират татарската орда към Европа в Куликовската битка. Това е повратен пункт в борбата на руския народ против татарското иго и задържа техния напор към Западна Европа.
Две години преди това фактическият предводител на Златната орда хан Мамай изпраща към Москва войски, но те са разбити при река Вожа. Хан Мамай решава повторно да опита да сломи руските князе и да укрепи зависимостта им от Ордата. Той събира силна войска, в която има и наемници - черкези, алани и дори от кримската колония на генуезците.
Великият княз Дмитрий Иванович, узнавайки за придвижването на татарската войска към Москва, се обърнал с призив за събиране на руското опълчение за отпор на врага. За сбор на руските войски бил обявен град Коломна, като почти всички земи на Североизточна Русь изпратили свои представители. Пристигнали войски и от независимите от Москва войски от Суздалското, Тверското и Смоленското велики княжества.
Още в Коломна бил формиран първоначалният боен ред. Руската войска била благословена от преподобния Сергий Радонежский. Мамай очаквал от Дмитрий да заеме за отбрана река Ока, затова планирал да се съедини на нейния южен бряг със своите съюзници Ягайло Литовски и Олег Рязански.
Княз Дмитрий обаче извел войските си зад Ока, като оставил в Москва стратегически резерв, и се насочил към Мамай. Враждебните рязански земи били заобиколени от запад, като при това Дмитрий заповядал да не закачат населението. Дмитрий преминал и река Дон, като решил да се срещне с Мамай преди той да се е съединил със своите съюзници.
Битката се състояла на 16 септември 1380 г. на Куликовското поле на около 300 км южно от Москва. То започнало с показен двубой между руския монах-воин Пересвета с монголския богатир Челубей, в който загинали и двамата. След това се разгоряла ожесточена битка.
Княз Дмитрий застанал в първите редове, разменяйки доспехите си с болярина Михаил Бренк, който застанал под великокняжеското знаме в тила и там загинал.
Татарите постигнали успех на десния си фланг, но получили съкрушителен удар от полк, намиращ се в засада. Те не издържали натиска и започнали да отстъпват, накрая побягнали безредно. Засадният полк ги преследвал 50 км, избивайки „безчислено множество”. Войските на Мамай били напълно разбити.
За победата на Куликовското поле княз Дмитрий бил наречен от благодарните потомци „Донски”. Мамай събрал отново оцелелите си войски, но бил разгромен от младия хан Тохтамъш, междувременно овладял престола на Златната орда с помощта на Тимур (Тамерлан) от Самарканд.
1620 г. от английския град Плимут потегля корабът „Мейфлауър”, чиито пътници създават английска колония в Америка. „Мейфлауър” е използван от пилигримите за плаването им от Саутхемптън до втората успешна английска колония в Северна Америка, която става по-късно част от САЩ.
Корабът отплава от Англия на 16 септември и на 21 ноември акостира близо до нос Кейп Код в Нова Англия. Пътуването отнема 66 дни. На борда на кораба има 102 пътници и около 25-30 души екипаж. Пътуването е вдъхновено от първата успешна английска колония в Северна Америка - Джеймстаун, през 1607 г.
Любопитен факт е, че преди няколко години американски генни инженери успяха да извлекат образец на ДНК от човешки останки на възраст 400 години. А сравнителният анализ потвърди, че откритият скелет принадлежи на основателя на първата английска колония на територията на Америка.
Предполагаемите останки са на капитан Бартоломео Госнолд, който през 1602 г. акостира на американското крайбрежие, на територията на днешния щат Вирджиния. През 1607 г. Бартоломео основава град Джеймстаун, а няколко месеца по-късно става жертва на тифна епидемия.
1782 г. в САЩ за първи път е използван Държавният печат. Печатът служи за потвърждаване на автентичността на документи, издадени от правителството на САЩ и се съхранява от държавния секретар.
В самия ден на обявяването на независимостта (4 юли 1776 г.) на САЩ от Англия Континенталният конгрес на 13-те щата-основатели проектира изисквания към Държавния печат, който да служи като националната емблема на държавата: да символизира независима нация и свободен народ с големи стремежи и надежди за бъдещето.
След шест години и три комитета на Конгреса е установен окончателният проект на печата. Първият комитет е сформиран от Бенджамин Франклин, Джон Адамс и Томас Джеферсън. Всеки от тях предлага свой вариант на Държавния печат, но никой от тях не е утвърден от Конгреса. През 1782 г. секретарят на Конгреса Чарлз Томсън предлага свой малко претрупан вариант на Държавния печат, в който обаче има елементи от всички предложени преди това версии.
Държавният печат е утвърден от Конгреса на 20 юли 1782 г. Веднага след това е отлята медна матрица с диаметър 2,25 дюйма (5,7 см). На 16 септември за първи път секретарят на Конгреса Чарлз Томсън за първи път използва Държавния печат, за да потвърди подписаното от генерал Джордж Вашингтон споразумение с Англия за размяна на пленници и подобряване на отношението към тях.
Печатът е необичаен преди всичко с това, че има две страни. На лицевата страна е изобразен белоглав орел, който е национален символ на САЩ. В ноктите на левия си крак птицата държи 13 стрели, а в десния - маслинова клонка. Клонката и стрелите символизират, че САЩ „желаят мир, но винаги са готови за война”. Маслиновата клонка традиционно се изобразява с 13 листа и с 13 маслини. Главата на орела е обърната към маслиновата клонка, което означава предпочитане на мира, а не на войната.
В клюна си орелът държи лента с надпис на латински „E pluribus unum” („От многото - единствен”). Над главата на орела са разположени 13 звезди в син облак в пет реда по 1-4-3-4-1, образувайки подобие на 6-лъчна звезда. На гърдите на орела е изобразен щит с редуващи се червени и бели ивици, разположени вертикално, и синя хоризонтална ивица отгоре.
На обратната страна на Големия държавен печат е изобразена незавършена пирамида, на върха на която има изобразено око, разположено в триъгълник. Пирамидата има 13 стъпала, традиционно символизиращи 13-те щата-основатели: Масачузетс, Кънектикът, Род Айланд, Ню Хампшър, Ню Йорк, Ню Джърси, Пенсилвания, Делауър, Вирджиния, Мериленд, Северна Каролина, Южна Каролина и Джорджия.
На първото стъпало от пирамидата е изписана годината 1776 г. с римски цифри - MDCCLXXVI. Окото на върха й символизира Око на Провидението. Надписът „Annuit Cœptis” означава „то е благосклонно към нашите начинания”. Под пирамидата е изписано върху лента „Novus Ordo Seclorum” („Новият порядък навеки”).
1848 г. американските братя астрономи Уилям Кранч Бонд и Джордж Филипс Бонд и англичанинът Уилям Ласел (независимо един от други) откриват Хиперион - естествен спътник на Сатурн. Откритието на спътника е предшествано от публикацията на Джон Хершел „Резултати от астрономически наблюдения на Нос добра надежда”.
През 1847 г. братята Бонд наблюдават Хиперион два дни преди Уилям Ласел, но последния публикува наблюденията си пръв, и по този начин и тримата се считат за равноправни откриватели.
Хиперион е най-голямото тяло с подчертано несферична форма в Слънчевата система и вероятно е фрагмент от по-голямо тяло, разрушило се след гигантски сблъсък с друго тяло в далечното минало. Носи името на титана Хиперион от древногръцката митология. Като алтернатива се използва името Сатурн 7. Отличителни характеристики са неправилната му форма, хаотичното въртене и необяснимата повърхност наподобяваща сюнгер.
От наблюдения на апарата „Вояджър 2”, както и от наземни такива, е установено, че въртенето на Хиперион е хаотично - ориентацията на оста му на въртене се променя непредвидимо. Хиперион е единственият от спътниците в Слънчевата система, който към днешен ден се върти хаотично, но за някои други се счита, че в миналото са се въртели по подобен непредвидим начин.
Хаотичното въртене е комбинация от няколко фактора - неправилната форма на спътника, големия ексцентрицитет на орбитата му и факта, че се намира в 3:4 орбитален резонанс с Титан.
1859 г. британският изследовател Дейвид Ливингстън открива езерото Няса. Сега то е на границата между Малави, Танзания и Мозамбик.
При първо си пътешествие в Африка, продължило 7 години, Ливингстън извършва двойно пресичане на континента - от Кейптаун до Луанда на Атлантическия и от там до Индийския океан. През декември 1856 г. се завръща в Англия като национален герой, а новините за откритията му събуждат безпрецедентен ентусиазъм.
Английското правителство желае да се възползва от авторитета на Ливингстън сред африканците и го назначава за консул в Келимане, Мозамбик. През март 1858 г. Ливингстън заминава за новата си месторабота, като взема със себе си жена си, брат си, Чарлз Ливингстън и сина си Робърт Ливингстън и пристига в Келимане през май същата година.
След като става консул Ливингстън се отказва от скучната мисионерска дейност и се заема с научно-изследователска работа. Той съзнателно поставя своята дейност в служба на колониалната експанзия на Великобритания, тъй като грешно предполага, че под британско господство ще се прекратят изтребителните междуплеменни войни и лова на роби, а проникването на английски капитал в Африка го преценява като прогрес.
Една година след пристигането си в Мозамбик Ливингстън започва организацията на нова експедиция във вътрешността на континента. Тази експедиция е много по-добре организирана от самостоятелното му първо пътешествие, има на разположение необходимото оборудване, припаси и колесен параход („Ма Робърт”), всичко това осигурено от британското правителство. В новата експедиция освен жена му, брат му (изпълняващ задълженията на негов помощник и секретар) и сина му вземат участие още Джон Кърк - ботаник и лекар, Ричард Торнтън - геолог, Томас Бейнс - художник и още няколко европейци.
Основната задача, поставена пред експедицията е откриване и уточняване на течението на Замбези в участъка от водопада Виктория до устието на река Луангва, който участък по време на първато му пътешествие е заобиколен. Решаването на този географски проблем не е единствена цел на експедицията.
След като се запознава през изминалата една година като консул с португалската система за роботърговия, Ливингстън твърдо решава да направи всичко каквото зависи от него, за да предотврати това зло. Главно средство за това той вижда в организирането на регулярно снабдяване на вътрешните райони на Африка с английски фабрични стоки в обмен на местни такива, като мисли, че по този начин ще подкопае икономическато снова на роботърговията.
Изследователската работа започва през юли 1858 г. с картиране на делтата на Замбези, която както се установява е крайно неточна на съществуващите португалски карти. След това експедицията достига до Тете, избран за главна база. Там Ливингстън е радостно посрещнат от своите приятели макололо - неговите верни спътници от първото му пътешествие, които търпелиго го очакват две години да се завърне.
От Тете корабът се отправя нагоре по реката, но поради маловодието й през този сезон пътешествениците неуспяват да преминат през праговете Кебрабаса. Ливингстън преценява, че по време на пълноводие праговете са достъпни за плаване, но с параход с по-голяма мощност и Ливингстън изпраща молба до британското правителство да му доставят параход с необходимата мощност, за може да изпълни поставенат пред него задача.
Докато очаква пристигането на новия параход през януари и февруари 1859 г. „Ма Робърт” се изкачва по река Шире (ляв приток на Замбези) и открива водопадите Мърчисън. През март и април се изкачва пеша още по-нагоре по долината на реката и на 18 април открива езерото Ширва и масивите Мландже (3000 м) на юг и Зомба на запад от езерото. През август и септември 1859 г. Ливингстън проследява цялото течение на Шире на север от езерото Ширва и на 16 септември вторично открива езерото Няса (30 800 кв.км).
1903 г. Хенри Ройс тества първия си двуцилиндров двигател с мощност 10 конски сили. Сър Ройс е британски предприемач и един от първите производители на автомобили.
Ройс е едно от петте деца на обикновено английско семейство и от малък работи, за да подпомага семейството си. На 21 години в Манчестър заедно с приятеля си Ернст Клармон основава фирма, която произвежда малки електроуреди. През 1894 г. компанията започва да произвежда динама и електрически подемни устройства, а през 1899 г. е прекръстена на Royce Ltd., отворен е и нов завод, също в Манчестър.
В първите години на 20 в. се отчита спад в търговията след края на Втората Бурска война, а освен това конкуренцията в лицето на производители на динама и подемни устройства от Германия и САЩ нараства. Затова Ройс започва да обмисля бъдещето на фирмата като производител на автомобили.
През 1901 г. той си купува автомобил „Дьо Дион-Бутон”, а по-късно и „Дековил”. Ролс не е доволен от качеството на своя „Дековил” и се заема да подобри електросистемата, след това намаля вибрациите на двигателя и неговия неравномерен ход, нещо което е типично за двигателите с вътрешно горене по това време.
Хенри Ройс решава да произведе свой собствен автомобил и през 1904 г. сглобява такъв в работилницата си. Той прави още два автомобила, които носят неговото име и подарява един на Клармон, а другия продава на един от директорите на фирмата Хенри Едмъндс.
На 4 май 1904 г. Едмъндс организира среща между Ройс и един негов приятел - Чарлз Ролс, дилър на вносни автомобили в Лондон. На 23 декември Ролс и Ройс подписват договор, по силата на който Ролс ще продава всички автомобили, които Ройс успее да произведе, а колите ще се търгуват под името „Ролс-Ройс”. Ролс започва да конструира дву-, три-, четири- и шестцилиндрови двигатели с мощност съответно 10, 15, 20 и 30 конски сили.
1907 г. основан е Съюз на запасните офицери в България. Обществената организация е създадена като обединение на офицери от българската войска, които вече не са на действителна служба.
През 1907 г. е основан софийският клуб на запасните офицери, а на следващата година подобни клубове възникват в други градове и се създава националната структура. СЗО има за цел да поддържа висок престижа на българския офицер, да съдейства за съхранението на войнските традиции и националните идеали и да бъде живата връзка на бившите офицери с българската армия.
Съюзът на запасните офицери става особено мощен и влиятелен в годините след Ньойския договор от 1919 г., когато по решение на страните победителки в Първата световна война българската армия е драстично намалена и хиляди офицери преминават в запаса. В годините между двете световни войни влиянието на СЗО върху обществените и политически процеси е също голямо.
Най-дългогодишен председател на организацията е ген. Владимир Вазов.
1908 г. основана е компанията „Дженерал Мотърс”. Днес произвежда коли и камиони в 35 страни.
Компанията е основана в град Флинт, щата Мичиган. Начело на компанията застава Уилям Дюрант. През последвалата година Дюрант въвежда Кадилак, Елмор, Оуклънд (по-късно преименуван на Понтиак) и др.
Но Дюрант изгубва контрол над компанията през 1910 г. поради натрупани дългове. След няколко години той основава автомобилната компания „Шевролет Мотър” и за целта си осигурява контролен дял от GM. Дюрант си връща управлението над компанията след една от най-драматичните пълномощни войни в американската бизнес история. Скоро след това, след като нововъзникналият автомобилен пазар се срива, Дюрант отново губи контрол над компанията, този път завинаги.
Сега световен център на „Дженерал Мотърс” е Ренесанс Сентър, разположен в Детройт, Мичиган.
1963 г. след получаване на независимост от Франция Мохамед Ахмед Бен Бела е избран за първия президент на Алжир. Заради важната му роля за извоюване на независимостта и изграждане на държавната власт в Алжир е наричан от мнозина алжирци „баща на нацията”.
По време на Втората световна война служи във френската армия. Поради своите убеждения за независимост на Алжир от Франция е арестуван. Бяга в Египет, където основава Фронт за национално освобождение. През 1956 г. е арестуван от французите на борда на марокански самолет.
След края на Алжирската война и извоюване на независимостта на Алжир се завръща в родината си. През 1962 г. става първи министър-председател на независим Алжир, а през 1963 г. е избран (при отсъствие на друга кандидатура) за първи президент на страната. Налага социалистическа ориентация на Фронта за национално освобождение и на страната. През 1965 г. е свален от власт чрез военен преврат и сменен от Хуари Бумедиен.
През 1979 г. е освободен от затвора, поставен под домашен арест до 1980 г., после е в изгнание в Лозана, Швейцария. Завръща се в родината си през 1990 г.
1966 г. в Ню Йорк се състои първото представление в новата сграда на „Метрополитен опера”. Оперният театър се премества в сграда в Центъра на Линкълн за изкуства, намиращ се между алеите Кълъмбъс и Амстердам, и улиците 62-ра и 65-та. В този комплекс се намират, също така, Филхармонията на Ню Йорк, Музикалнатата школа на Джулиард и Градската опера на Ню Йорк.
Сегашната сграда на операта е открита на 22 октомври 1883 г. с операта „Фауст” на Гуно. Архитект на сградата е Кливланд Коди.
1975 г. Папуа Нова Гвинея обявява независимост от Великобритания (администрацията на Австралия). Първите европейци, посетили Папуа Нова Гвинея, са португалци - през 16 в., а в края на 19 в. на острова се появяват немски заселници.
През 1884 г. Германия завладява североизточната част, наричайки я Нова Гвинея, а Великобритания - югоизточната част, наречена Папуа. Западната част на остров Нова Гвинея става колония на Нидерландия (от 1963 г. към Индонезия). През 1906 г. Великобритания предава на Австралия управлението над Папуа.
Колонията Нова Гвинея през 1946 г. става подопечна територия на ООН под управлението на Австралия. През 1949 г. Австралия обединява двете източни части на острова с името Папуа - Нова Гвинея. Територията е преименувана на Папуа Нова Гвинея през 1972 г. На 16 септември 1975 г. e провъзгласена независимостта на Папуа Нова Гвинея.
1987 г. в Монреал е подписан Протокол за защита на озоновия слой. Политици от цял свят подписват Монреалския протокол за веществата, които разрушават озоновия слой, към подписаната две години преди това Виенска конвенция за защита на озоновия слой.
Конвенцията обвързва страните с ангажимент да защитават човешкото здраве и околната среда от ефектите на озоновото намаляване и постановява участващите държави да си сътрудничат в изследванията, наблюденията и информационния обмен. Монреалският протокол идентифицира основните вещества, които нарушават озоновия слой, и поставя специфични ограничения на
Любопитен факт е, че този документ е единственият договор, който някога е бил ратифициран от всички държави. Той се оказа успешно средство в усилията за възстановяване на озоновия слой и довежда до постепенното спиране на 98% от производството и потреблението на озоноразрушаващи вещества.
На 19 декември 1994 г. Общото събрание на ООН обявява 16 септември за Международен ден за опазване на озоновия слой.
2005 г. излиза първата версия на Joomla!, на базата на Mambo 4.5.2.3, комбинирана с няколко други добавки и поправки. Безплатната система за управление на съдържанието (CMS-Content Management System) с отворен код, написан на PHP, за публикуване на уеб съдържание. Тя е сочена за втората най-използвана CMS-система след WordPress.
Joomla е резултат от отцепването на екип от Mambo на 17 август 2005 г., който взима сорс кода и започва самостоятелна разработка върху него. Разработчиците от Joomla! създават уеб сайт, наречен OpenSourceMatters.org, за да разпространяват информация за потребителите, разработчици, уеб дизайнери и за общността като цяло.
Ръководителят на проекта Андрю Еди написва писмо, което се появява в частта за известия на обществен форум mamboserver.com. В рамките на един ден малко повече от 1000 души се присъединяват към OpenSourceMatters.org, в резултат на което сайтът блокира.
На 18 август Андрю Еди призовава общността да избере име за проекта от списък с предварително избрани имена. Основният екип посочва, че ще вземе окончателното решение за името на проекта в зависимост от решението на общността. Но в крайна сметка основният екип избира име, което не е в списъка с предложени имена.
На 22 септември новото име „Joomla!”, бива обявено. Любопитен факт е, че това е английското произнасяна на думата от езика Суахили Jumla , която означава „всички заедно” или „като едно цяло”.
