Севернокорейският ядрен опит потвърди, че отдавна няма никакъв "еднополюсен свят", защото независимо от цялата им военна мощ Съединените щати не са в състояние да воюват. Една демократична страна с добре развита конкурентна икономика няма възможност да води война с голям брой жертви, още повече ако обществото не я възприема като справедлива.
Ако в нея бъде задействана наборна армия, обществото просто ще смени правителството или ще го принуди да спре войната, както бе в случая с Виетнам. Ако пък армията е наемна, няма да има желаещи да служат в нея, както става в хода на днешната война в Ирак. Затова за САЩ вече са непосилни дори операциите в Ирак и Афганистан, а всякакви бойни действия на сухопътни войски срещу Иран или Северна Корея са абсолютно изключени.
Възможни са по принцип въздушни операции срещу тези страни, за да бъде разгромен техният военнопромишлен и ядрен потенциал - загубите на САЩ ще са минимални поради слабата противовъздушна отбрана /ПВО/ на Иран и Северна Корея. Подобни операции обаче са крайно вредни и в двата случая. Голяма част от иранските и особено севернокорейските обекти - възможни цели, са скрити дълбоко под земята, даже под планините. Дори ако бъдат улучени, поражението им не е сигурно - дебелите пластове земни и скални маси често са по-добра защита и от ПВО.
Въздушните атаки може да са безрезултатни; нещо повече, със сигурност ще предизвикат отговор. Иран ще удари войските на САЩ в Ирак и Афганистан, а КНДР ще атакува Южна Корея и американските войски на нейна територия; може да нанесе и ракетен удар срещу Япония. В крайна сметка пак ще се наложи САЩ да водят наземна война, само че инициативата ще бъде в ръцете на противника им, крайно фанатичен при това. И загубите на САЩ ще надхвърлят може би десетки пъти броя на жертвите от Ирак и Афганистан.
Щом може безнаказано да плюеш в лицето на "единствения полюс", след подобно унижение той не става за никакъв "хегемон". Американската външнополитическа стратегия претърпя тотално поражение. Политиката за борба срещу тероризма и всеобща демократизация постигна обратен ефект. Хванали се наведнъж в няколко капана, Щатите на практика нямат възможност да се измъкнат.
Републиканците още не са готови да признаят поражението си; какво ще правят демократите, ако дойдат на власт, изобщо не се знае. Дори ако признаят поражението, то ще си остане факт. Възниква и риск от твърде сериозно духовно разцепление в американската нация, което намалява външнополитическия потенциал на САЩ.
Светът обаче надали е станал "многополюсен" - по-скоро хлътва в един пълен хаос, в който най-добре се чувстват маргиналите. Не става дума само за страни от рода на КНДР, Иран и Венецуела - в още по-голяма степен това важи за недържавните организации от мрежов тип. Силата и влиянието им нарастват; символно значение тук има победата на Хизбула над Израел. А САЩ дори отчасти не са готови да заменят традиционните силови центрове.
Руската външна политика представлява съвкупност от слабо осмислени движения, обусловени от материалните интереси и психологическите комплекси на управляващата върхушка. Тя претърпя тотално поражение, както и политиката на САЩ.
Русия стремително губи остатъците от влиянието си в постсъветското пространство - обръщат й гръб дори Беларус, Казахстан и Армения. Федерацията става държава парий в очите на Запада - там няма готовност за преговори с хора, водени не от международното право, а от бандитски "традиции", които превръщат собствената си страна в суровинен придатък на Китай.
Какво й остава сега на Русия - напред с рогата срещу Грузия и това е. Ето достоен за нея съперник, при това по-умен, по-целеустремен, което му гарантира повече шансове за победа. Днес Русия разполага с един-единствен ресурс на международната арена - правото на вето в Съвета за сигурност на ООН.
Китай активно се опитва да изгради своя сфера на влияние, "прибирайки" страни, които се отдръпват и от Вашингтон, и от Москва. Все още обаче Китай не е готов да стане пълноправен световен "полюс", както показа и споменатият ядрен опит на Северна Корея. Както личи от реакцията на Пекин, Пхенян се е изплъзнал от неговия контрол, явно неочаквано за китайското ръководство. Пекин също като Вашингтон е попаднал в капан. Не може да остави Северна Корея безнаказана; как обаче да я накаже, засега остава неясно.
Индия е още по-неподготвена за ролята на "полюс". Страната притежава колосален потенциал, но все още не се изживява като световен лидер. Психологическа готовност за това нямат нито ръководството, нито населението й.
Европа изобщо не може да се смята за пълноправен субект на международната политика. Европейският съюз е в твърде остра криза на самоидентификация, опитвайки се да "смели", първо, новите членки на ЕС и НАТО от Източна Европа, второ - милионите имигранти от Азия и Африка. Освен това Франция, Германия,
Великобритания и Полша имат твърде различни становища по принципни въпроси на външната политика. А технологията на "цветните революции" се обърна като бумеранг срещу самата Европа.
Естествено никакъв "полюс" не могат да бъдат нито Бразилия, нито Аржентина, нито Латинска Америка като цяло. Напротив, там виждаме тенденция да се множат различни "чавеси", тоест открито извънсистемни сили. За Африка пък няма опасност тепърва да залитне към хаоса - затънала е в него от самото рухване на колониалната система.
Невъзможно е да приемем за "полюс" и мюсюлманския свят. Разцеплението в него е далеч по-силно, отколкото в Европа; той е напълно безпомощен в технологически план, подложен е на мощен натиск и отвън /главно откъм САЩ естествено/, и отвътре - от страна на ислямските радикали и "улицата" като цяло. Тъкмо Близкият и Средният изток са най-пълно олицетворение на хаоса, в който може да хлътне цялата планета.
Ще остане в миналото например режимът на неразпространение на ядреното оръжие. Това бе потвърдено от Северна Корея, а в обозримо бъдеще се очаква да я последва и Иран.
Първо, това оръжие представлява технология отпреди 60 години, затова е абсурдно предположението, че може да бъде държана в тайна. Второ, изобщо няма възможност да бъдат наказани нарушителите на режима - всички разбират правилото "кой превари, той натовари".
Държавните системи, петимни за ядрено оръжие, са доста специфични и това предизвиква верижна реакция - съседите им същосе стремят да се сдобият с подобни въоръжения. Такъв бе случаят с Индия и Пакистан. Като реакция срещу действията на Иран и КНДР ядрени държави ще пожелаят да станат най-малкото Саудитска Арабия, Египет, Южна Корея и Япония. Нещо повече, за собствено ядрено оръжие вече говори дори Нигерия. Тя безспорно не би могла да организира собствено производство, но може да си го купи с петродолари и почти открито преговаря по въпроса с Пакистан.
Колкото повече страни разполагат с ядрено оръжие /включително държави с агресивно-маргинални наклонности/, толкова по-вероятно е някой някога да го употреби. Особено щом "еднополюсният свят" се оказа фикция и налице е просто един хаос. Съвсем не е изключено и терористите да докопат такова оръжие. Не вдъхват надежди и международните организации. ООН явно е безсилна, твърде бързо се превръща в посмешище и НАТО. Човечеството сякаш навлиза в едно ново Средновековие, без изобщо да е готово за това. /БТА/
