Броят на държавите в света е нараснал силно от 1989 година. Някои от тях нямат средства, за да гарантират изпълнението на задачите си. Това е източник на дестабилизиране на международната общност, чиито възможности да се намесва в тази област продължават да бъдат ограничени.
Нападението през септември на ислямистката група Аш Шабаб срещу търговски център в кенийската столица Найроби отне живота на 68 души и бе жестоко напомняне за заплахата, която продължава да тегне над района и идва от присъствието на въоръжени фундаменталистки групи в Сомалия. Двайсет и две години след падането на най-дълго управлявалия държавен глава на Сомалия Сиад Баре, страната, разположена в крайната точка на Африканския рог, продължава да бъде определяна като слаба. В нея действат близо 5000 бойци, обучаващи се в двайсетина лагера.
Сомалия не е единствената. От 2005 година Фондът за мир, неправителствена организация с централа във Вашингтон, публикува заедно с "Форин полиси", списанието, основано от Самюъл Хънтингтън (известен американски социолог и политолог, който създава геополитическата концепция за "шок на цивилизациите") индекс на провалилите се държави (failed states), който се определя според 12 критерия, за да се оцени стабилността и възможностите на държавите да изпълняват функциите си. На тази основа 15 от 20-те държави с най-голяма престъпност на планетата се намират в Африка (начело е Сомалия, следвана от Демократична република Конго, Судан, Южен Судан, Чад и и други), две са в Близкия изток (Ирак и Йемен), две в Централна Азия (Афганистан и частично Пакистан) и една на Карибите (Хаити).
Разбира се, понятието "failed states", което бе широко разпространено от американските неоконсерватори, е спорно. То може да послужи като оправдание за американците и техните съюзници за военни интервенции срещу страни или въоръжени групи като целенасочените нападения с безпилотни самолети в Пакистан или Йемен и да подхранва тезата, която брани Хънтингтън, за "шока на цивилизациите". Всичко това под прикритието на борбата срещу тероризма. В труд, публикуван от Brookings Institution (www.brookings.edu ), бележитият президент на Фонда за мир Робърт Ротбърг подчертава, че "в съвременната епоха, държавата-нация е основният крепящ елемент на световния легитимен ред". Евентуално дезинтегриране и слабостта на някои страни "заплашва самата основа на този ред".
При все това пред нас се разкрива една друга действителност: взривообразно увеличение на броя на страните, някои от които в най-добрия случай са едва зачатъци на държава и не могат да гарантират функционирането си, като се започне от поддържането на реда и се стигне до здравеопазването.
ООН има 193 страни членки от признатите 197 държави (спрямо 59 през 1919 година). Този взрив е придружен от друго явление: силното нарастване на междуетническите конфликти и все по-малкото войни между държавите. "От 1945 година повечето войни се водят в самите държави (близо 77 % или 126 от 164-те войни)", отбелязва в най-новото си издание "Политик етранжер", тримесечното списание на Ifri (Френския институт за международни отношения). Броят на кризите, съпътствани от насилие във вътрешността на страните, е нараснал силно - 17, достигайки равнището на войните, а 25 кризи са определени като "ограничени войни".
Само че фалитът на държавата не може да обясни всичко. За разлика от Афганистан, който е заплашен да изпадне отново в хаос след изтеглянето на американските части, предвидено за края на 2014 година, гражданската война в Сирия се дължи на прекалено много държава и на използването на брутална сила от Башар Асад, за да потуши първоначално мирен бунт. Решението на Дамаск да смаже протеста доведе до обратния на търсения ефект. То дестабилизира Сирия, която днес е застрашена от разпадане с появата на различни зони, контролирани от въоръжените бунтовници (кюрди, джихадисти, свързани с Ал Кайда) или пък от части, предани на Башар Асад.
Военните интервенции на великите сели - в Ирак през 2003 година от САЩ и в Либия през 2011 година - създадоха държавен вакуум, позволявайки на терористичните групи да намерят истински светилища. Важно е да се отговори на въпроса дали международната общност може да се противопостави на отслабването на държавата, та дори и на почти-изчезването й както е в Сомалия. Военни намеси, дори под прикритието на ООН, като операцията "Restore Hope in Somalia" ("Да се върне надеждата в Сомалия") през 1992-1993 или в Афганистан от 2001 година, досега са се проваляли в целта си да възстановят реда, за да позволят възстановяването на една държава. А това задължава международната общност да направи крачка отвъд "запазването на мира" и да се заеме с "възстановяването на мира", както подчертава в бележка "Архитектът и слабите държави", публикувана в края на 2011 година от Ifri, африканистът и изследовател на AFD (Френската агенция за развитие) Франсоа Голм.
Това действие означава и да се постави ударение върху развитието и възстановяването на държавите. След френската военна намеса от началото на 2013 година Мали би могла да бъде христоматиен пример, ако приложената стратегия (подсилване на сигурността, борба срещу тероризма и трафика на дрога, връщане на законността на държавата, разоръжаване, провеждане на избори и развитие) успее. Защото в Мали, както и в Африканския рог или в Конго има една повеля. Слабостта на държавите, подчертава един дипломат, е свързана и с въпроса за имиграцията, както показа неотдавна драмата с корабокрушенията на морски съдове край Лампедуза, идващи предимно от Еритрея.
Положение, което задължава международната общност да преосмисли целите на международната помощ, която повече не може да бъде, според Франсоа Голм, напълно аполитична, защото тя трябва да отчита и въпросите, свързани със сигурността. Все още сме далеч от възможността превантивно да премахнем факторите на нестабилност вътре в страните поради липсата на средства, но и заради ограниченията в правото за намеса във вътрешните работи на една страна. (БТА)
