Не ви се вярва? Помислете… Колкото и да не искаме да го признаем, народното представителство отдавна не е дори и приблизително вярно процентно съотношение на социално, професионално, по пол, възраст и какво ли не още ниво между народ и парламент.
Да си депутат отдавна вече не е и награда за това, че си направил нещо стойностно за народа си. Тук, на жълтите плочки, са тези, които са бягали най-бързо по партийната писта, били са най-верни на лидера си по приятелска линия, по роднинство или…просто са си платили на когото трябва (не е прецедент, има го и в други европейски парламенти). Сред тях, разбира се, има и качествени личности, изградили се с труд и умения, но те бързо се отегчават от общия тон и стил на работа. Част от депутатите са ветерани - класирали са се в повече от един парламент, другите са нещо като сезонни работници - един мандат живот на върха и после отново с битие на простосмъртни.
Допреди 10-тина години парламентарният дебат бе най-големият театър в държавата, затова и в класическите театри публиката бе оредяла. В него имаше за всекиго по нещо - надежда, на ринга нашите срещу вашите, цирк, клоунада, екзотични герои в главните роли. Днес не че липсват политически Хамлетовци, Отеловци, храбри принцове и многострадални Геновеви по сцената, но българите просто се върнаха в театрите, при любимите си актьори, защото пиесите на площад „Народно събрание” просто им дойдоха в повече.
Народното представителство, не че някога е блестяло с висок рейтинг, в последните години съвсем загуби по точки от реалността. Затова бе вкарана тежката артилерия - добре смазани по света и у нас изборни технологии, украсени с родно ноу-хау. Спомнете си още от царската вълна десятниците, стотниците, хилядниците с тънките сметки кой как да гласува, купуването на гласове, корпоративния натиск, неизбежния ромски компонент, медийния ограничител. Списъкът е дълъг. Като резултат, победоносни мнозинства и малцинства с неразличими персони дефилираха по червените мокети, от другата страна опозиция, която се прегрупира в калейдоскопични форми и цветове. Шизофренна ситуация, в която хората просто отказаха да следят фабулата кой с кого и до кога.
Тази панорамна снимка е малко обща и като че ли убягва на българите един малък, но важен детайл - нещастието да си депутат. От него страдат и патрициите и париите в парламента и има няколко синдрома за разпознаване.
Синдромът „Шапка невидимка”: Спомням си, по време на управлението на НДСВ имаше една народна представителка с покъртителна история. Как бе попаднала в парламента? В разгара на въодушевлението на народа тя поработвала нещо незначително и решила да си подаде документи за работа в централата на партията. Писала за каквато и да е работа, защото била пред пенсия.
Подучили я да напише в молбата, че има далечен родственик, известен навремето преди 9-ти септември 1944 г. земеделец, на което никога преди това не е отдавала специално значение. Така и направила, а след невиждания триумф на изборите им дотрябвали хора от по-шарена политическа палитра и за нейна изненада тя попаднала в листите на избираемо място. Прекара четири години почти като в конспиративна нелегалност в парламента. Не само че не знаеше какво е политика, но така и не научи за какво става дума, слушаше и гледаше с невиждащ поглед. Беше нещастна, независимо от ритуалите и парите на властта. На срещи с избиратели говореше общи приказки, но с правилен словоред, а в пленарна зала гласуваше също така правилно. Свърши мандата и тя получи това, което искаше - уредиха й работа в централата. И тази жена, чието име не споменавам от уважение към годините й, започна да гледа по-човешки, сякаш й бе паднал камък от сърцето.
В предишната й парламентарна група имаше пък едно момиче, незавършило университет, което за нула време прескочи от длъжността парламентарен секретар и стана депутат поради освободено място. То беше хиперактивно, говореше, тичаше нагоре-надолу, все нещо не му се получаваше, жалваше се на когото свари. Накрая се оказа, че цялото това щуране било, за да си издейства евтин апартамент. Отиде си обидено и неразбрано от народа, но… с хубав имот.
Този вид депутати са като секта, заети главно с обществено безделие, но като хамстери въртят неспирно колелото на играта. Ако случайно застанат на парламентарната трибуна, започва нещо като състезание между журналистите кой първи ще се сети или ще ги разпознае по снимките в сайта на Народното събрание. Веднъж спрях едни такива господа на червения мокет и поотделно ги питах дали Лисабонският договор е коректен към българските интереси. Някои ме гледаха все едно съм им разкрила взет бонус, други незабавно се сетиха, че имат разговор „на секундата” с някого си, трети ми отговориха с въпрос дали случайно не съм срещу договора и разни такива подозрения за евроскептицизъм, което си е направо ерес. Защото в скромните им, ама много скромни, изяви се чува винаги рефренът: „Европа рече, Брюксел каза” и политическата им грамотност стига до сричане на азбуката. Както казва мой познат от разговорливите депутати, "тези хора ни трябват на нас, за да изпъкнем, те са като хастара, който топли и подчертава линията на дрехата". Да, ама много луксозен и скъп е този хастар някак си.
Синдромът „Поразяващи усти”: Като заговорихме за аксесоари, се сещам за бонбонено розовата лимузина, с която вечната депутатка Емилия Масларова от Коалиция за България, една от „поразяващите усти” на предишния парламент, в сегашния е утихнала, отишла при избирателите си в едно малко селце ли, градче ли беше, както писаха в един вестник. При нея сега много си личи, че е опозиция. Не е така при колегите й Мая Манолова, Корнелия Нинова, Мартин Димитров, Лютви Местан, пропускам някого сигурно, които сън не ги лови да говорят в космически диапазон - от образование, здравеопазване та чак до земеделие. Те са нещо като орачи на нивата, няма да е същото, ако те не участват в който и да е дебат.
Имам чувството, че са несменяемите дежурни на парламентарните си групи, винаги на пост, винаги готови за атака и носят тежкия товар да измиват очи в нужния момент за съпартийците си. Същата е Искра Фидосова от ГЕРБ, реакцията й е като на пантера. Не знаеш в кой момент ще нападне опонентите си - за Изборния кодекс беше неотразима. Направи така, че превърна аргументите на опозицията в „миши тупурдии”. И успя, кодексът помогна в изборите за местна власт и президент на партията й, всичко останало са подробности. Но… това си има цена. Поразяващите усти често вършат черната работа, съзнават го и са изложени на мрачна политическа перспектива именно заради рисковете, които поемат.
Синдромът „Самотният бегач на дълги разстояния”: Най-самотният политик знаем кой е и той не е в парламента, макар че идва от време - навреме. Парламентарните рицари, поразени от този синдром са част от председателите на парламентарни групи, на част от комисиите, често групови или единични играчи и за справедливи каузи. И… лобистите, които си нямат закон да ги пази от хорски приказки за колко са разменили определени текстове. Неопороченото от вътрешнопартийната кухня око понякога трудно ги различава. „Новоизбраният член на парламента пристига тук възторжен, триумфиращ, обзет от амбиция и леко объркан.
Усещането за триумф може да не трае дълго. Понякога се изпарява още по късата отсечка, която депутатът извървява от улицата до централното фоайе. Еуфорията неминуемо отстъпва на усещане за безпомощност, което често трае с години, ако не и през цялата парламентарна кариера”, пише неподражаемият Джеръми Паксман в книгата си „Политическото животно”. Някои от тях успяват да се освободят от него, други не.
Добрият пример при ГЕРБ е Красимир Велчев, председателят на Парламентарната група. Този определено възпитан и доброжелателен човек, инженер по професия, с много упорство, не сам, разбира се, успя да пребори гласуването с чужди карти. Къде с тоягата, къде с моркова накара колегите си да идват навреме на работа и да не отсъстват безпричинно. Определено тук мощно рамо му даде и председателят на Народното събрание. Освен него с тази специфична аура се открояват Менда Стоянова, Иван Вълков от ГЕРБ, Иван Иванов и Йордан Бакалов (на снимката) от Синята коалиция, Янаки Стоилов и Георги Божинов от Коалиция за България, Алиосман Имамов и Хасан Адемов от ДПС, Дарин Матов и Георги Терзийски от независимите. Те не са единствени и не означава, че не са екипни играчи - просто имат и своя позиция. Една друга част от народните избраници страдат пък от хроничното недоволство, че не са на ключови места в изпълнителната власт.
Тази болест не се лекува, защото те отказват да живеят в настоящето. Лобистите или лъжелобистите пък изпитват направо стрес от журналистическите набези. Спомням си забавна случка за един депутат от здравната комисия, който бе директно заварден на входа на тоалетните, кри се половин час и накрая излезе и проговори. Отричаше, разбира се. В такива случаи медиите наистина действат като на лов. Ако успеят, отстрелват жертвата си. „Преживят” я няколко дни, след което я забравят.
Синдромът „Show FOREVER”: Вече стана безпощадно ясно - карнавализацията на политиката и медиите, това стана поведенческа характеристика и стил не само у нас. И никак не е странно, че вместо радост носи повече умствен гърч. С напредването на информационните технологии, Интернет и социалните мрежи всеки политик търси и провокира своите 15 минути слава, независимо как. Именно по тази причина придоби гражданственост изразът „политически спектакъл”, както казва Умберто Еко в книгата си „Връща ли се часовникът назад”.
Малко се говори за една друга криза извън финансовата - лидерската, което също изкривява политическия дебат в обществото и води до депресивни състояния заради безпътицата в лабиринта от възможни решения. Но тя е факт - не само у нас, но и в Европа - там, за разлика от тук, си го признават. Ето защо да бъде човек обект на клюка (публична) е знак за социален статус, твърди отново Умберто Еко. Виждате ли сега корена на скандала, който умишлено се търси не само от политиците, но и от медиите, които засипват политическата хроника с купища абсурди, арогантен език, ругатни и скечове. Между управляващи и опозиция стават често къси съединения и избухват грозни пререкания, които покриват пиарски дебата по важни законопроекти. Show FOREVER! Само че след това има големи групи хора, на които буквално им се доплаква от монополите, от цените, от демографския срив, от лошите здравни грижи, от бягството на младите извън страната. Вината все някой я носи. Вижте рейтингите и познайте от три пъти кой.
Изброените синдроми не изчерпват формите на неудобния депутатски стол. Повечето кариери до жълтите плочки завършват с разочарование, но не непременно и с битов провал. Напротив, някои лица от предишни парламенти излъчват и сега благополучие в редките моменти, когато преминават като метеори по телевизиите на избори или на някои от протяжните дискусии, които са си просто говорилни. Помним лицата, но сме забравили имената им - сигурен признак за преходност.
Има и друг детайл в този незавършен образ. Само една стена дели разгорещените протестиращи срещу АСТА, срещу ски концесионерите, срещу търговете за дървесина, срещу монополите напоследък от мълчаливите българи в старовремски костюми от портретите в централното фоайе на парламента. Там, над червения килим, ни гледат интелигентните и волеви лица на председателите на първите Народни събрания след Освобождението: митрополит Антим I Видински, Петко Каравелов, Петко Славейков, Тодор Икономов, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков… Има и други, на по-неизвестни от тях. Няма портрети обаче на депутатите от онова време, които са се налагали с бастуни, юмруци и чадъри и са се псували.
През 1895 г. Константин Величков и Михаил Такев даже си обявили дуел, който между другото не се състоял. Историята обаче се равнява по водачите. Сигурна съм, че повечето от минаващите покрай портретите, ако не прочетат имената, няма да знаят кои са те. А и да са ги чували, няма да знаят с какви народополезни дела да ги свържат.
Предлагам на бъдещите протестиращи, като прекрачат прага на Народното събрание за внасяне на петициите си, да се спрат поне за секунди пред държавниците ни от миналото. Приканвам за това и самите депутати. Ако го направят ще усетят оглушителното мълчание на тези българи. А, може би… и прилив на кураж. Животът не винаги е проста очевидност - в общуването с мъртвите, които са национални авторитети, често има по-голям смисъл от упованието в утопични или конюнктурни сили.
