В България дори шум от крачолите на панталон, които плющят, като някой ходи наперено, предизвикват сензация. Особено, когато крачещият е чуждоземец.
Що дири той в България, каква е тайната му цел, а и защо крачолите му издават тоя проклет шум? Замесена е световната конспирация. Той или ни се надсмива, или ни дава акъл как да си вършим работата. Я да се връща там, откъдето идва.
Разбира се, глупостта винаги е била дар Божи, с която обаче не бива да се злоупотребява, както казвал канцлерът Бисмарк.
Историците ще продължат - дали вслушването във всеки шум е проблем само на малките държави? Когато чужденец попадне на земите ни (примерно холивудски актьор) и се държи все едно страната е само карнавална площадка, а не велика местност, се възмущаваме. Какъв е тоя, че ходи само по пиано барове вместо в историческия музей?
Когато дойде друг, получи официален пост, ала обръща прекомерно внимание на страната, пак става съмнително. Мигновено се превръща в кибритена клечка в купа сено, около него гори.
Най-често е топло около посланиците.
Понякога идват образовани хора, които - не щеш ли - имат критичен дух, който поставя (от време на време) под въпрос чудесата на родината. Тогава народът се пръска по полюсите. Едни аплодират, други свиркат заглушително с уста. Да би стоял мирно, без да се рови в разни вътрешни и щекотливи проблеми, всичко щеше да е наред.
Чуждоземците, които идват на служба в България, са най-общо два вида - свити в черупката си и свободно крачещи без черупка. Тези два типа живеят в пълно съгласие в дипломатическия свят - между тях просто няма нищо общо.
Когато някоя от великите сили изпрати нов посланик в България и той е от втория тип, интересът към неговото мнение и съвети за страната мигновено се увеличава. Разбираемо е. Канят го във всевъзможни предавания, той изпуска по някоя фраза, тя се надува и неусетно става значима. Първо е симпатичен, после го молят да не се бърка във вътрешнополитическите дела на страната. И така до следващия.
Проблемът с т.нар. "налагане на чуждата воля" не е нов, но той е проблем само за онези, които мислят, че 7,5 милиона души могат да определят бъднините на цяла Европа.
Въпросът с интересите на големите сили си е въпрос на интереси. Или го приемате, или не. Приятелството между малки и големи е немислимо - то винаги е користно. Безкористното приятелство е възможно само между хора с равни доходи, но и това е друга тема.
Преди четири години, когато в един и същи ден руският и американският посланик връчиха акредитивните си писма, изборът беше труден. Кого да поканим първи, ох, дано руският откаже, че може да е скучен. Тогава беше жежко лято, 28 август 2008 г.
Нанси Макълдауни, посланик на САЩ в България от въпросния 28 август 2008 г., си тръгна по-рано от т.нар. тригодишен посланически мандат.
Не че такъв официално има, възприето е като приблизителен срок. Малцина помнят, че Нанси Макълдауни получи номинация четири-пет месеца преди датата на връчване на акредитивните си писма. Самата номинация е разгледана от американския Сенат на 28 април 2008 г.
Аналогичен е случаят с Джеймс Уорлик, американския посланик. Колко жалко за търсачите на силни усещания. Дали поведението на Исаков, руския посланик или на Уорлик, американския, е по-правилното в дипломацията, това е най-добре да кажат шефовете им.
Кой е по-добър от двамата, е безсмислен спор, макар че понякога се пуска за обсъждане.
Особено атрактивна е привързаността на едни групи от обществото към единия или другия по енергийните теми. Тогава като фалшив хор разни енергийни специалисти започват да пеят тезите на двамата. И спорът заприличва на борба между двама плешивци за гребен.
"Отзоваването" на посланик Уорлик документално хич не прилича на отзоваване, колкото и да е тъжно за някои. В интерес на истината Уорлик съвсем не е отзован предсрочно, а някакви си два месеца преди края на т.нар. тригодишен мандат. За справка - номинацията му е обявена на 1 септември 2009 г. Връчва акредитивните си писма на 25 януари 2010 година, тоест - точно 5 месеца след номинацията.
Ако следваме същия дух, като прибавим към това месец август и изборната надпревара в Щатите, обявената номинация на нов американски посланик на 24 май 2012 година би трябвало да финишира с връчване на акредитивни писма някъде през декември. Или два месеца преди изтичане на тригодишния срок.
И не се надявайте, че от критиките на следващия американски или който-и-да-е-посланик ще боли по-малко. Въпросът е как да стане така, че критиките да са по-малко, а не как да ги заглушаваме, когато те са основателни. Ще скочите - какви са тия, че си завират носа, където нямат работа. Не боли понякога да се замислим за мнението им, може да си струва.
