У нас не сме свикнали човек да прави добро на непознати хора, само защото вярва, че да помагаш е добродетел. Тук хората в нужда биват забелязвани само по празници или около избори. Един мъж на вярата обаче опровергава песимистичното ни схващане за липса на съпричастност и човечност. Той е бивш служител на УБО, бивш затворник, който дава обет зад решетките, че излезе ли на свобода, ще се грижи за онези, които съдбата е ощетила. Името му е отец Иван. Приютил е 80 души, 30 от които деца и години наред се грижи за чуждите, за да са нахранени и да имат покрив над главите си. Междувременно обаче спорната постройка в приюта на отец Иван, която е строена през 2008 година и е дом за много хора, се оказва без разрешение. От юни 2010 година ДНСК постановява, че новата част е незаконна и следва да бъде съборена. Последно бе съобщено, че сградата в приюта на отец Иван от Нови хан няма да бъде съборена, докато не се построи нова. Това стана ясно от думите на министъра на регионалното развитие и благоустройството Лиляна Павлова след срещата й с отец Иван и представители на засегнатите институции. Ресорният министър обяви, че ще стартира и национална кампания за набиране на средства за подпомагане на дейността на отеца. Ето какво каза още отец Иван:
Отче, кажете кой всъщност сте Вие, защото много неща се изписаха - че в този дом има проституция, пране на пари, че в затвора сте лежал за измами?
Като чета това в жълтата преса, сам не мога да се позная кой съм. Такива глупости се пишат и това са хора, които явно нямат сърца.
С какво им пречите? Затова, че храните бездомни хора?
Това са злобни хора, на които сърцата са им изстинали. Тях въобще не ги интересуват хората, които са закъсали. Те си викат: „Защо го прави? По-добре да не го прави!" или ако го правя, трябва да го правя за тях. Аз много пъти си мислел защо стана така. В Нови хан хората доста добре ме приеха и идваха на църква, а аз докарвах помощи - от Германия портокали, от Гърция дрехи и им раздавах, с каруци носеха. По-добър от мен нямаше, но пак имаш недоволни - на едни съм дал повече, на друг - по-малко. Аз не раздавах, накарах църковното ръководство да раздава. Но бедните не идваха, а идваха богатите. Като спрях да раздавам помощите, започнаха да жужукат среше мен. Защо? Защото те не получават. Еми те нямат нужда. Те си имат всичко.
Как решихте да помагате на другите?
Това не ми е щукнало. Първо, човек трябва да го е изживял. Аз съм от бедно семейство. Не съм бил сирак, имал съм майка и баща, но същата работа. В ТКЗС работех за 0,50 ст. и дойдох на 16 години тук, в София да уча и да работя, за да си изкарвам прехраната и съм се скитал години така. От квартира на квартира, един месец съм тук, пък после ме изгонят и на друго място. Видял съм какво е да си бездомник. Събирам си нещата и от единия край на София отивам на другия. Тъкмо се настаня там и хазяйката започне: „Ти вода ми харчиш, приятелите ти идват. Не може!" Айде, дигам се и отивам на ново място. И все така дълго време е било. Така че съм го изпитал това нещо. Гладувал съм. Пари на заем не съм взимал, защото като върна, пак няма да имам. Това нещо съм го изживял. Второ, аз повярвах в Бога и тогава реших да стана свещеник. Не съм станал много лесно. Баща ми навремето, когато бях още в 7 клас, искаше да отида в Черепиш и аз тогава отказах и избягах. Затова дойдох в София, за да не отида да уча в Черепиш. Той каза, че няма пари да ме издържа в други училища, а само там може, защото там не се плаща. Тогава аз избягах, за да не ми се подиграват хората. Не че не съм имал вяра. Баба ми ме е водила като малък с нея на църква. Баща ми е също много вярващ човек, майка ми също. Но от това, че се подиграваха на поповете, аз реших, че няма да стане. Бог обаче не ме беше изоставил. Още с идването в София и не знам къде да отида. Слизам на Централна гара и една мъгла. Разбрах, че има школа, където дават и храна, и спане, и работа. Първото, което записах, беше това. Като слязох на гарата, гледам, че едно момиче стои и й казах: „Извинете, може ли да ми кажете как да хвана рейса за Кремиковци?" Тя ми каза, че е от там. Тя стои и ме чака. Това е Бог. С нея до Кремиковци, оттам едно рейсче ме качи в школата, там ми намериха легло. Сутринта директорът ме прие и така тръгна работата. От първия момент разбрах, че Бог няма да ме остави и е с мен. Колкото и да се мъчим извън това, което ни е начертано, само се мъчим. Така и при мен стана. Дойде времето, в което реших, че трябва да стана свещеник. Повярвах в Бога и си казах, че трябва да стана свещеник. Като казах, че трябва да стана свещеник, като че ли до мен някой застана и започна да ми движи нещата. За три месеца аз станах свещеник, без да съм чел една буква и без да съм отворил книгите, за да видя какво пише за поповете. Мен ме приеха веднага в Духовната академия и облякох расото до 3-4 месеца.
На колко години бяхте тогава?
На 34 години.
Имало ли е моменти, в които си връщал хора от дома? Боляло ли те е, че не можеш да помогнеш?
Много съм връщал. През моя дом са минали над 650 човека по домова книга, в която ги записваме. На много хора съм помогнал, но и много съм връщал. И вчера ми се обажда една жена и казва: „Моля ти се, да ме приемеш, защото няма къде да живея". Няма къде да я сложа. Аз бях напълнил стаите. По две майки в стая с деца стояха. Но ги разредих. Десетина къщи съм купил, имам 45 човека там, като 25 деца.
С тези къщи казват, че си направил голяма далавера.
Ей, голяма далавера съм направил! Чудесна! Нека да са живи здрави и те да направят такава далавера и да ги дадат на бедните, за да живеят там. Бог ще им помогне след това. Нека да купят и да дадат на някой беден човек, за да живее.
Цялото интервю в предаването "Челюсти" по Дарик:
