Вече повече от половин век Нанси Хеч Дюпри живее в Афганистан. Посветила е живота си на опазване на историческото и културно наследство на страната, както и на голямата й любов - втория й съпруг Луи Дюпри. Нанси се запознава с него в Кабул, докато пише туристически справочници. Любов от пръв поглед - нищо, че в момента е омъжена за американски дипломат.
Нанси Хеч Дюпри пристига в Афганистан именно заради съпруга си. Но остава в страната, заради Луи Дюпри, втория й съпруг и любов на живота й.
През всичките години в Афганистан и региона Нанси Хеч Дюпри е прежилява какво ли не - екстрадирана от руснаците, срещала се с Осама бин Ладен, организирала балове за дипломати, участвала в хуманитарни мисии, основала културния център в университета в Кабул, написала е и безброй материали за афганистанската култура и археология.
За любовната й афера с Луи Дюпри още се говори в Кабул. В онези дни, в края на 60-те години на миналия век, животът в Кабул бил различен от този, който познаваме днес. Наричали града "Париж на Изтока". Мястото било космополитно - джаз клубове, дипломати и търговски аташета в скъпи костюми, жени в къси поли. Към града се стичали много чуждестранни капитали, различни от днешните - за да развиват града, а не за да предпазват от талибани и военни набези. През зимните дни, когато времето ставало студено и нямало възможност за археологическа работа на терен, с каквато се занимавал Луи Дюпри, двойката организирала паметни вечери, посещавани от хора от различни националности. И въпреки космополитната атмосфера, любовта между двамата тогава предизвикала обществен скандал. Нанси - омъжена, а открито влюбена в друг. Каква смелост.
Днес Нанси е все така смела. Вече на 86 години тя продължава да си спомня златните мигове от онези години, но и продължава да работи без почивен ден. Тя е един от истинските иноватори в страната - автор е на първите туристически гидове с културна и археологическа насоченост.
Открихме я в кабинета й в университета на Кабул. Нанси Хеч Дюпри е поредният гост на "Иноваторите". Нанси е икона в Афганистан - една изискана дама, която дори президентът на страната Хамид Карзай нарича "кръстницата на Афганистан".
Константин Вълков: Ние записваме това интервю в понеделник? Как прекарахте уикенда в Кабул? Въобще какво представлява един типичен уикенд в Афганистан?
Нанси Хеч Дюпри: Уикендът е малко различен тук, не е в събота и неделя, ами в четвъртък и петък. В почивните дни обикновено се опитвам да наваксам с изостаналата работа от седмицата, тъй като има толкова много неща за вършене. Опитвам се дори да не излизам през почивните дни, за да мога да свърша работата си. В офиса има толкова неща, които отвличат вниманието.
От всичко, което прочетох за Вас, оставам с впечатлението, че любовта Ви към Кабул се засилва с времето. Сякаш имате любовна връзка с този град. Как започна всичко, разкажете ми.
Баща ми и майка ми живееха в Индия, имах прекрасно детство там. Когато започнах да уча и за първи път прекарах по-дълго време в Щатите, срещнах бъдещия си съпруг Алън. Той отново ме върна в Азия. Работеше за външно министерство и получи назначения в Коломбо, после в Карачи и Лахор. През 1962 година за първи път отидох в Афганистан. Кабул ми е носил много щастливи моменти и реших да остана да живея тук.
Въпреки това веднъж сте била изселена от Афганистан?
Да, така е. Случи се точно преди руснаците да дойдат. Те отказаха да продължат разрешителното за престой на съпруга ми и забраниха да продължи с изследователската си работа в Афганистан. Дори беше арестуван и разпитван като евентуален шпионин на ЦРУ.
Какво представляваше животът в онези години в Афганистан за една жена? Вие ми писахте, докато уговаряхме интервюто, че тогава и сега шофирате сама колата си например.
Наистина шофирам сама. Спомням си, че имахме три Ленд Роувъра, големи, тежки автомобили. Пътувах до офиса си с моето куче, имах едно доста голямо куче. Също така съм пътувала сама и в провинциите на Афганистан. Трябва да Ви кажа, че нямаше никакво чувство на несигурност или уплаха в мен. Не съм изпитвала страх. Ако нещо се случи по време на пътя, винаги е имало някой, който да помогне.
Ситуацията сега е доста по-различна. Дори и не си помислям да отида до определени места. Но в Кабул продължавам да пътувам.
И все още сама с кола, така ли?
Да, пътувам сама, с много обикновена кола, не е бронирана.
С каква кола, какъв модел?
Корола. Една бяла Корола.
И не е бронирана?
Не, просто се опитвам да се слея с трафика. Вижте, няма как да бъда в онези огромни коли, с черни затъмнени стъкла, които се движат в конвой с по няколко други бронирани автомобила. Когато се придвижваш така, просто привличаш вниманието. Трябва да призная, не се съобразявам с ограниченията за чужденци, които са наложени в Афганистан.
Ако Ви определя като безстрашна, ще се съгласите ли?
По-скоро знам къде да не ходя, кои места да не посещавам. Чувствителна съм и сякаш мога да усетя къде има напрежение, за да избягвам определени зони.
Вие сте прекарала детството си в Индия, защо баща Ви беше там?
Той се занимаваше със земеделски проекти. Имаше нещо като демонстрационна ферма - такива проекти бяха напълно непознати за населението в Индия в онези години. Беше пионер в онова, което днес се нарича помощ за определени бедни райони чрез подпомагане на местното предприемачество, земеделски програми и т.н. Израснах с идеите на баща ми за такъв тип помощ, но трябва да призная, че днес подобни програми съществуват срещу всички тогавашни принципи.
Помощта не се изразява в това да изсипеш голяма сума пари на едно място за един ден. Помощта трябва да идва бавно, внимателно, хората са чувствителни. Не трябва да се бърза, защото в противен случай нещата няма да проработят. Аз не харесвам големите проекти, в които се наливат много пари. Привърженичка съм на по-малките инициативи. Така се отдава значение на устойчивостта на средата и запазване на традициите.
Преди четири години пътувах от Кабул до Индия, за да видя какво се случва с един от проектите на баща ми. И онази малка къщурка, която помня от дете, днес е четириетажна сграда. Всичко това се управлява от наследниците на хората, които баща ми беше обучавал.
С хубаво чувство говорите за Индия, какво беше Вашето детство там?
Все едно живях на снимачна площадка. В ония години имаше махараджи, които имаха страхотни празници, празнуваха ги толкова елегантно и красиво. Имаха каляски, покрити със злато, дърпани от изящни коне. Спомням си, че махараджата на Тривандрум ми подари кон и аз яздих с него из полята. Всичко приличаше на филм. Имах страхотен късмет да живея там, баща ми беше в прекрасни отношения с махараджата. Там имаха и махарани, това е жена-владетел в Индия. Спомням си, че си играех много с един от братята на махараджата, който беше на моята възраст.
Вашият баща ли Ви заведе за първи път в Афганистан?
Не, по онова време, когато отидох в Афганистан, баща ми беше починал. Пристигнах в Афганистан като съпруга на дипломат. Мъжът ми работеше в посолството. Не след дълго започнах да пиша туристически справочници за току-що създадената държавна туристическа агенция на Афганистан. По онова време имаше туристически интерес към страната, но нямаше справочници, хората от агенцията нямаха представа как се организират посещения на туристи и т.н. Имаше доста богати хора, които идваха в страната, търсейки приключения. Тези хора вече бяха ходили на други места в Азия, бяха посетили Китай, Тибет, но искаха да видят друго, малко познато място. И Афганистан беше такова място.
Тези богати туристи, макар че искаха приключения, все пак имаха изисквания - хубави хотелски стаи, всички необходими удобства, определен тип културна програма. А в Афганистан това не можеше да бъде предложено. Така започнах работа по организирането на посещения на заможни туристи. В справочниците ми имаше и антропология, описвах произхода на заселниците по тези места, културни практики и поведение.
Всъщност именно тези справочници ли Ви отвеждат и до втория Ви съпруг?
Да, точно така. Пишех първия си туристически гид за Бамния. Бях ходила там, тъй като американският посланик беше организирал посещение до Бамния. Всъщност точно посланикът ме провокира да напиша първия си туристически гид. Имаше някои малки неща, които не можех да открия в проучванията си и всички ми казваха да отида да попитам Луи Дюпри. Всички казваха така, а аз започнах да се чудя кой е този Луи Дюпри. Изпратих му моя ръкопис и след известно време той ми го върна. Беше написал бележка: "Адекватно и точно, но не и оригинално." Това много ме изнерви, вбесих се, веднага му се обадих и му казах, че пиша гид, който трябва да бъде адекватен и точен. Не пиша някаква дипломна работа, за да бъде гидът ми оригинален. Тогава той ми каза да отида да се видим. Отидох и никога не си тръгнах.
Било е скандално в онези години в Кабул да имате такава връзка.
Да, не беше нормално да имаш любовна афера тогава. В крайна сметка обаче се омъжих официално за Луи Дюпри.
А кога срещнахте друг интересен мъж - Осама бин Ладен?
Той идваше в моя офис, защото докато живеех в Пакистан, Осама бин Ладен смяташе, че имам влияние върху властите в страната. Тогава го свързах с подходящи хора, имахме няколко срещи, но това е всичко.
Вие сте на 86 години, срещали сте се с толкова много хора, кой е героят на живота Ви?
Моят герой е Луи Дюпри. И сега докато пиша, често си мисля какво би направил той, какво би ме посъветвал. Също така мой герой е и баща ми.
