Емигрантските истории са еднакви. В тях главните герои имат една и съща цел, срещат се с едни и същи хора, преминават през сходни трудности. В емигрантските истории винаги има болка, но и благодарност за сторена добрина. Тя се помни дълго. Такава е и тази история, в която спомена за доброто присъства в разговорите на трийсетина българи в американския град Спокейн. В нея Петко Балчев от Твърдица просто подава ръка на старозагорец, попаднал в затвора.
Човешкото сърце е мускул. Понякога казваме, че боли, а друг път, че потрепва и прескача. Човешкото сърце е нашият живот. Това е една история за едно голямо сърце и един необикновен живот. Той започва в България, преминава през обичайните трудности и лишения. Това е една съвсем обикновена история, която прескача Океана. Тя започва своя нов живот в страната на неограничените възможности.
Това е историята на Петко Балчев от Твърдица, която прилича на много други емигрантски истории – живот и работа, семейство, безсънни нощи и сънища наяве. Петко е кротък и спокоен човек. Той преподава в местния колеж в Спокейн. Толкова е мълчалив, че неговото мълчание става повод другите българи в американския град да се шегуват с него.
Това вече е другата история, в която Петко помага безрезервно на всеки сънародник. С пари, храна, подслон, уроци по английски. В тази, другата история за Петко, казват: Това е един светец.
И само ако си от другата страна на океана, и само ако си преминал през огромни трудности, човек ще разбере, че тези думи не са високопарни. “Такъв човек, аз мисля, че рядко се ражда. Човек, който може да помага безкористно. От сърце. От душа. Няма значение на кого и как”, описват Петко.
И тук се намесва третата история. За друг емигрант. Той тръгва от Стара Загора преди 14 години и се установява в американския град Спокейн. Живее, работи, създава семейство, но без брак. И така години наред, в които той сънува България, но обиква Америка, спазва и живее по нейните закони. До средата на миналата година, когато е отведен от емиграционните власти. Арестуван е и е затворен зад решетките в Такома. Очаква го депортиране.
Приятелите навън са притеснени, но само Петко е решен да действа до край. Със собствени средства той наема адвокат. Със собствени средства се записва на интензивен курс за пастор. Полага изпит и получава свидетелство, с което може да извършва църковни ритуали. С много усилия и пак със собствени средства Петко успява да вземе разрешение от емиграционните власти, на най-високо щатско ниво, което му дава право да влезе в затвора и да венчае своя приятел. Всичко става за няколко седмици. Идва денят, в който новият пастор, официално облечен, с Библия и разпятие в ръка, преминава през голямата врата на затвора, върви по дългите коридори и стига до стаята за свиждане. Там вече го очаква старозагорецът, облечен в затворническа униформа, до него е жената на живота му. Там са и свидетелите на бъдещия брак – съпругата и децата на пастор Петко. Ритуалът е спазен, процедурата е изпълнена. Всичко трае час. 60 минути, които решават свободата на човек, който след свободата се отправя на сватбено пътешествие и сключва брак в църква.
А за доброто, сторено от Петко, днес натурализираният старозагорски американец казва: "Не ми е поискал услуга никога. Той направи всичко, което може да се направи за един човек. И духовно и финансово. Аз не познавам друг такъв човек. Мога да го сравня с Левски. Такъв човек рядко се ражда и се надявам в България да има много повече такива хора".
И пак се връщаме в онази, обикновената история, за един необикновен човек, с голямо сърце. Тя завършва само няколко месеца след сторената добрина. Повече от 50% от сърцето му спира да работи. Получава масивен инфаркт.
До тук с обикновената история. До тук с добрите думи "Петко – той е герой". И не е герой. Защото това е един обикновен човек, с необикновено голямо сърце, което вече не тупти. Просто, защото сърцето е мускул.
Понякога казваме, че боли. Друг път, че потрепва и прескача. Човешкото сърце е нашият живот.
