Превъртане назад в годините. Мощен шут след наказателен удар, тъй желан гол, но витрината на отсрещния „Плод и зеленчук” се срива. Цял ден пренасяме дини, разтоварваме две огромни ремаркета, няма начин. Вината трябва да бъде изкупена, ще си платя за този шут.
Превъртане напред в годините, днешна дата. Facebook е включен, мозъците са изключени. Стъклото се чупи виртуално, автомобилното рали - само на екрана, не на пистата. Карането на самолет - на симулатор, сбиването - в 3D вариант, първата целувка - вместо на живо, става чрез видеоконферентна връзка.
Социалното пак са нарича социално - обществото е тук, обаче вече е дигитално. Аналогово е мръсна дума. Ние всички сме в обществото, радваме се - обгрижваме го, галим го с мишката, наричаме го „социална мрежа”.
Глупости.
Ще кажете - не са глупости, имаме достъп до информация, четем повече, новините са навсякъде. Търсим в Интернет това, което ни интересува, обогатяваме се.
Глупости. Имам Интернет от дните, в които самият доставчик не знаеше защо ми е. Днес не мога да живея без тази връзка, но нито за миг не съм изоставил хартиеното тяло, молива, хартията. И добре, че се случи така.
Защото около мен са малцина тези от въпросното ново общество, новата „социална мрежа”, които имат реални мечти, а не виртуални. Не виждам хора, които си поставят цели, дори глупави цели. Не улавям поглед, който е насочен нагоре, вместо забит в паветата. Влизам във Facebook, за да видя как живее това „социално общество” и откривам високопарни памфлети как революцията не-знам-къде-си била революция само на социалните мрежи, без Facebook и Twitter нямало да има нищо. Твърде е вероятно Facebook и Twitter да са помогнали за по-бързото разнасяне на информация, но всичко останало е в главите. В реалните глави на реалните хора.
Въпросните реални глави обаче вече са дигитални, а ако случайно се върнат към аналоговото си състояние биват сочени с пръст. Мечтата днес не е аналогова, не е да изобретиш нещо, да създадеш, откриеш, експериментираш, работиш. Мечтата е да постнеш статус, който казва нещо, което по-скоро не се е случило и няма да се случи. Ах този статус, този дигитален символ на прогреса.
Гледам сблъсъците на Острова, тук палеж, там - вандали трошат магазини. Не мога да разбера защо тв-водещите отчаяно търсеха мнението на зрителите. „Пратете ни вашите коментари”, „пишете ни във Facebook”, „напишете мнение в Twittter”, „кажете ни какво мислите”. За Бога, как точно след това всички хвърлят шапката си в прахта и се оплакват, че младите нямали уважение към експерти, лидери, политици? Как точно да имат уважение, когато никой не се сети да затвори тази огромна и всичко поглъщаща зрителска/слушателска тръба и да покани експерт, начетен човек, специалист по темата, който да каже своето умно становище. Без да бъде прекъсван от хедлайни, въпроси на зрители и форумни излияния. Ако съм се доверил на съответната медия (BBC или CNN) бих искал да чуя какво точно казва и кореспондентът им от мястото на събитието, а не да получавам канонада от вопли на блогъри, търсещи своите три секунди ефирно време.
Разбира се, че социалната мантра „да бъдем добри с всички” е първопричина на всяко хвърлено паве в Лондон. Разбира се, че безконечните социални помощи, които се раздават веднъж месечно без изискването да бъде положен какъвто и да било труд, създават нагорещен ад, който пламва само с клечица. Разбира се, че мнението на човек като Ивайло Дичев (публикувано в съботния „24 часа”) струва повече от 100 мнения на зрители и вечно-имащи-какво-да-кажат форумни лъвове. Колкото и да не е за вярване, така е. Дичев е проницателен та чак боли: „Тези младежи от Тотнъм са деца на безработни, които никога не са виждали родителите си да работят. Системата ги поддържа живи, дава им пари, но не им дава никаква перспектива. Те са хора в повече”.
Ужасната цел на държавника да остане на власт, вместо да се справи с този проблем, е другият истински виновник за това състояние. Държавата е вкопчена в собственото си оцеляване и мисли, че ще затвори очите на недоволните млади и стари като подхвърля социални помощи, подмята две-три кебапчета и превързва раната, но не я лекува. Философията - да предизвикаме страх, пък те ще ни обичат - е работила преди време, но не сега. Както пише Робърт Хигс, „дори човекът, който се държи геройски на бойното поле признава, че е уплашен, ако е честен”. Хигс продължава нататък като стига до леко крайно съждение, че всички правителства „разбират този основен факт на човешката природа, използват го и култивират”. И, наистина, мнозина са управниците, които установяват една социално ориентирана държава, която не би трябвало да има нещо общо със страха, но всъщност си осигуряват гласоподавателен комфорт именно чрез налагането на страх. Страхът, че утре ще ти спрат социалните помощи също е страх. Огромен.
Размислите на тема „кога бунтове ще се случат в България” понякога имат основание да минат от другата страна, в реалността. Единственият начин да не се събудите и улицата пред вас да е барикадирана е като подпишете нов обществен договор, в който се съгласявате да получавате блага от т.нар. държава само срещу определена извършена работа. И такива договори да подпишат всички около вас.
В края на октомври ще драснете хиксче срещу някакво име, но го направете срещу името, което изисква да работите и чак тогава да получавате заплата. А не срещу онзи, който обещава социални помощи и ранно пенсиониране. Няма по-сигурно лекарство за отпушване на бунтовническия дух от бутилката от възможността да подкрепите управление, което обещава помощи, грижа, допълнителни пенсии и други социални помощи, срещу които не стои реално положен труд.
И не забравяйте да извеждате децата си повечко навън, не ги дръжте пред компютъра. И вие, излезте от този скучен Facebook, поставете си една цел и се опитайте да я осъществите. Ако пък детето ви ритне по-силно с топката и случайно счупи витрина днес, не му се карайте. Това е сигурно доказателство, че детето ви няма да изкрейзи и няма да се превърне във вандал утре.
