Река Дунав - за повечето българи тя е само „северната граница на България" - онази, през която има само един мост до Румъния и втори, който се строи от години; за жителите на дунавските градове е просто „реката" - понякога носи беди, друг път е прекрасно място за разходка и почивка. За онези, които са имали шансът да се качат на круизен кораб и да останат поне едно денонощие на борда, Дунав е магия.
Круизите за българи се организират извън сезона
от нашата фирма, която е българска", разказва кап. Владимиров. Той работи от 17 години в русенска фирма, собственик на няколко круизни кораба. Плавал е по най-големите европейски реки, но рядко на борда има българи, защото цената на круиз може да достигне и четирицифрена сума и то в евро, в зависимост от продължителността на пътуването и кораба, с който извършва пътуването.
Времето спира при Железни врата
Ако няма други кораби, преминаването през хидроенергийния възел, който се намира на границата между Сърбия и Румъния отнема около час и половина. Водата трябва да спадне, за да може корабът да премине от отсрещната страна.
В нашето плаване обаче отсреща чакаха други два круизни кораба с австрийски и с френски туристи, затова преминаването отне повече от два часа. Маневрата е изключително сложна. Кап. Владимиров излезе от капитанската кабина и прехвърли управлението на малък пулт на десния борд. За да може плавателните съдове да се разминат в тесния участък, нашият кораб буквално се залепи до станата на съоръжението. Разстоянието бе не повече от 15 - 20 см, а на стената някой турист е написал „River Art" (бел.ред. - речно изкуство). „Всеки път преминаването е различно. Казват ни каква ще бъде поредността на преминаване от брега. Сега, от двата кораба срещу нас - първо ще премине този, който се пада от наше ляво. След това другият, който е точно срещу нас, ще се премести в ляво и също ще се разминем. Чак тогава идва нашият ред", допълни капитанът.
„Най-неприятно е, когато има холандски кораб. Според тях е по-опасно корабът да се удари в стената, отколкото в преминаващ до тях друг кораб. Ако успееш да задържиш половин метър разстояние от холандски кораб, си късметлия", разказва кап. Владимиров.
Веднъж при разминаване с кораб под холандски флаг в река Майн, където каналът е широк 38 метра, плавателният съд не е направил нужното място за разминаването. „За да избегна удар с него, се наложи да опра дъното на канала с десния си борд и оттам пострада винтът на кораба", допълни капитанът.
Някои от делегатите леко се изнервиха от чакането и започнаха да идват при капитана и да го питат колко време ще останем при Железни врата и защо се налага чакането. Природата преди навлизането в самото съоръжение е повече от прекрасна - на двата бряга на реката се издигат величествени скали, по които има много зеленина. При влизането в участъка има и една църква, която е до самата вода. С влизането в хидровъзела обаче и спадането на водата, човек има чувството, че корабът потъва - от двете страни започва да се вижда все повече от стените на съоръжението, а надписът остава много високо, накрая дори погледът не може да го достигне.
Клюки от каютата
В капитанската кабина понякога е напрегнато и има много работа, друг път - има много време, например докато се чака водата да спадне. Тогава идва времето за моряшките истории. Няма време за възстановяване след един круиз. Следващият започва почти веднага, разказва екипажът. Общо на земята им се събират около четири месеца, които са разделни в годината. Веднъж годишно всеки от екипажа има право да вземе семейството си на борда.
С настоящата ми приятелка бяхме пет години на един кораб и се виждахме само по няколко часа на денонощие, разказва член от екипажа. Но всъщност, корабите не са място за жени, защото те винаги остават сами в живота. Жените остават стари моми, мъжете се развеждат, шегуват се моряците, макар и на настоящия кораб да има истории, които го потвърждават. И кап. Владимиров допълва: „Когато бях млад и още се обучавах за капитан, моят учител ми казваше, че
моряците са курбан за своите семейства.
Тогава бях млад и не осъзнавах какво ми казва, но сега го знам". „Момичетата, които работят като част от обслужващия персонал - камериерки, сервитьорки, на рецепцията, са млади - на 22 - 23 години, а пътниците обикновено са над 70. Как искате да се получи?", шегуват се момчетата в капитанската кабина.
Капитанът обучава двамата си помощници за самостоятелно плаване. Всеки от тях има своята история, но изборът им е категоричен - ще станат речни капитани. Поне засега. Самият кап. Владимиров е на 40 години, а синът му също върви по неговите стъпки. „Обучавах се шест години, преди да започна да плавам сам", разказва капитанът. По думите му обучението започва от най-дребните неща и продължава реално цял живот. Понякога например навигационната техника се оказва не съвсем точна. Затова - когато пуска помощниците си да управляват, капитанът ги кара да изчисляват на ръка. „Трябва да свикнат да го правят. Когато сме във водата, всичко може да се случи. Какво ще стане, ако техниката изключи. Трябва да могат да правят сметките и ръчно", категоричен е кап. Владимиров.
Не мога да направя сравнение между плаването по река и на море, каза кап. Владимиров. Той обясни, че обучението е различно за речните капитани и за морските. „В морето управлението е почти изцяло автоматизирано, докато тук всичко се ръчно", категоричен е капитанът. Той е убеден, че плаването по река е по-трудно. „Трябва да познаваш всяка гънка на дъното, за да си сигурен какво ще се случи", допълва кап. Владимиров. Освен това трябва да говориш много езици.
По Дунав разделителната линия е Унгария - нагоре по течението официалният език е немски, надолу - руски. В Румъния пък не признават такива неща - всеки си говори на своя език и се разбираме, шегуват се моряците. Всеки от тях говори освен официалните езици, по малко сръбски, румънски, холандски - всички, които са нужни да работим.
И още нещо - членовете на екипажа се радват много на българската реч. Тъй като пътниците обикновено са чужденци, те си пожелават именно това - повече български туристи на борда. За да се случи това, трябва в страната ни да се променят много неща и доходите на населението да се увеличат многократно, да се промени стандартът на живот. И тъй като корабът е символ на надежда, екипажът му се надява, че това ще се случи - все някога...
