Според Владимир Путин "Евразийският съюз", който Кремъл се надява да изгради с две от югозападните съседки на Русия, ще бъде семейна работа, събирайки държави с еднакви възгледи. Други не са толкова сигурни, страхувайки се, че благотворните приказки на руския президент за братство прикриват по-зловеща истина.
В голяма част от Европа предлаганият пакт се разглежда като опит за съживяване на Съветския съюз и повторно разпалване на Студената война. Ако това наистина е целта на Путин, човек само може да гадае какви са мотивите му.
Вероятно наследникът на Борис Елцин, който раздели съветската сфера, цели да си осигури място в историята като лидера, отговорен за нейното повторно обединение. Но руският президент също така е изправен пред по-прозаична необходимост. Докато Кремъл се сблъсква с отслабване на опорите, които му позволяват да поддържа властта, Путин се обръща към империализма като противовес за руския авторитаризъм. Първоначално става въпрос за митнически съюз, обвързващ Русия, Казахстан и Беларус. Но това е само началото.
На среща на върха в Москва на Бъдни вечер членовете на учредителната тройка потвърдиха своето намерение да създадат Евразийски икономически съюз до 2015 г. Новата организация ще имитира свещената формула на ЕС за интеграцията и ще копира очертанията на неговата институционална структура. Тя е замислена да служи като мост между Европа и Азия. По-късно може да се присъединят Армения, Киргизстан и Украйна, които също изпратиха делегации в Москва. Доста въпроси за формата на новия съюз още не са уредени.
Москва лансира идеята за наднационални политически органи, което би довело до загуба на част от независимостта на държавите членки. Президентът на Беларус Александър Лукашенко изказва мнението, че "суверенитетът не бива да бъде идолизиран". Други изглеждат неубедени.
Президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев, който очевидно се страхува от руски контрол, настоява, че икономическата интеграция ще бъде достатъчна. Друг предмет на разногласия е това дали участниците в пакта на Путин ще бъдат свободни да ухажват други партньори. Именно за това настоява Назарбаев, който мечтае за създаване на централноазиатски съюз.
Подобно на него Лукашенко разглежда Евразийския съюз като "част от европейската интеграция". Москва вижда нещата по различен начин. Официално тя се придържа към предпазливи изявления за сътрудничество с ЕС. Но решимостта на Кремъл да попречи на Украйна да подпише търговско споразумение с ЕС показва, че Путин разглежда евразийския проект като алтернатива на обединена Европа. Това не е изненадващо: идеята за руското евразийство, която съществува още от началото на 20 век, винаги е била враждебна към Европа и Запада.
Днес руският елит разглежда евразийската идея като оправдание за пресътворяване на съветския блок под покровителството на Русия, макар и в ограничена форма и без комунистическата доктрина. Наистина, митническият съюз носи икономически ползи на по-малките партньори на Русия. През първите шест месеца на неговото съществуване търговският поток между трите страни членки се увеличи с една трета. Но по-тясната интеграция не е сигурен път към модернизация.
Авторитарните режими не се интересуват от прозрачност или върховенство на закона, които са съществени предпоставки за икономически напредък. А и настояването за подобни реформи не служи на целите на Кремъл, които са най-вече геополитически, а не икономически.
ЕС, който е един от най-амбициозните международни съюзи и според някои един от най-успешните, е основан на взаимно изгодно споразумение между демократични държави. Но това е необещаващ модел за опита на Путин за евразийска интеграция. Отношенията между авторитарните режими се основават на потисничество и подчинение, а не на компромис. Всеки опит за съгласуване на политиките на такива правителства вероятно би срещнал трудности.
Кремъл събира подкрепа за стремежите си да бъде велика сила в замяна на финансови, икономически и военни бонуси за членовете на Евразийския съюз. Ако Москва иска нейните съседи да й сътрудничат в усилията й за себевъзвеличаване, тя ще трябва да плаща. В действителност планът на Путин не би стигнал толкова далеч, ако не беше гарантиран от финансовата мощ на руската държава.
Според някои анализатори подкрепата за режима на Лукашенко струва на Русия между 7 и 12 милиарда долара годишно. Периодичните заплахи на беларуския президент да напусне евразийския проект обикновено се посрещат с още по-голяма щедрост от руска страна. Например Москва обещава на Минск 2 милиарда долара нисколихвени заеми, очевидно за да възнагради Лукашенко за смекчаването на исканията му във връзка със суверенитета.
По същия начин готовността на украинския президент Виктор Янукович да избере брак с Русия струва на Москва 15 милиарда долара и обещание за износ на газ за Украйна на снижени цени.
Оказва се, че президентът на Киргизстан Алмазбек Атамбаев също е готов да си служи с изнудване, като освен търговски и икономически преимущества иска от Москва заем от 200 милиона долара. Когато не получи това, което искаше, Атамбаев отложи влизането на страната си в Евразийския съюз.
Все пак бюджетът на Русия не може да осигурява неограничено количество подкупи. Парите не са единственото ограничение, пред което е изправен Путин. В Украйна и Беларус зависимостта от Русия се сблъсква с широко поддържаните националистически настроения. А и руснаците може скоро да спрат да проявяват желание да плащат за империалистическите комплекси на своя елит. Евразийският проект е мираж на постсъветски архипелаг, при който авторитарни лидери взаимно се използват, за да запазят властта си. Той може да просъществува малко повече време. Но не след дълго слънцето ще залезе за империалистическите амбиции на Путин. (БТА)
*Лилия Шевцова е старши сътрудник в московския център "Карнеги" и автор на книгата "Путиновата Русия"
