Годината е 1999-та, седях пред телевизора и наблюдавах състезание по фигурно пързаляне. Тогава на леда излезе един млад дует. Появи се и българският флаг и така чух имената Албена Денкова и Максим Ставийски. Разбрах, че на международна сцена, в един непознат за нас спорт имаме състезатели… Не, всъщност не просто състезатели, а двама сърцати, талантливи и борещи се хора. Години наред се радвах, плаках, тормозех и ядосвах, когато те излизаха на състезание, когато виждах как целият им труд беше потъпкван.
Дойде обаче 2006-та и поредното Световно първенство по фигурно пързаляне – те излязоха и направиха невероятното, като че ли магия обхвана леда. И тогава никой не можа да отрече – българи бяха номер едно в света.
През 2007-ма невъзможното отново се случи и всички бяхме повече от горди с двамата ни спортисти – футбол, волейбол и всичко друго остана на заден план, всички гледаха Албена и Макс, всички искаха да се докоснат до тях, славата и успеха. И така, докато им се радвахме, изминаха няколко месеца и дойде 5 август 2007-ма, а любимците на народа се превърнаха в най-мразените хора у нас.
Жалко е, че успяхме да пренесем любопитството, с което гледахме всяко тяхно изпълнение, върху трагедията, която сполетя общо четири семейства – тези на Петър, Мануела, Албена и Максим. С интерес цялата нация наблюдаваше какво ще се случи, а през това време десетки животи бяха съсипани, а ние гледахме ли гледахме и коментирахме. Не искам да бъда разбрана погрешно, когато някой наруши закона, трябва да понесе последствията от това. Ако си убил човек, да трябва да влезеш в затвора. Но това трябва да се случва с всички, а не избирателно, както става всичко в България и не един да понесе вината за всички, защото точно това се опитваме да направим с Максим. Максим уби човек, да. Максим прати в кома едно младо момиче и отново казвам "да". Но отговарям положително и ако ме попитат не убихме ли и ние с думи Максим. Може би сега ще кажете: „Но убиецът си живее живота”. Видях Максим на пресконференцията, която даде след катастрофата и ще ви кажа: Максим не си живее живота, Максим вече не живее. Разбрах го, когато видях очите му, които той упорито се опитваше да скрие от нас, журналистите. В тях нямаше живот, в тях го нямаше онзи живец, който се появяваше всеки път, когато заговори, всеки път, когато се качи на кънките и излезе пред публиката.Именно тогава, точно в този момент, осъзнах, че е време да спрем да хвърляме камъни по тези, които са виновни, и нека се замислим: това, което направи Максим – да се качи в колата изпил една чашка, не сме ли го правили и ние и какво право тогава имаме да съдим.
Аз се казвам Тереза Захариева и признавам пред всички вас, че ми се случи. Точно преди пет дни пих и се качих в колата. Да, извадих късмет, късмет, какъвто Максим нямаше, какъвто не знам дали ще имам утре. Късмет, какъвто не знам дали ще имате и вие. В крайна сметка грешките ни учат. Максим направи своята, аз също. Нека поне се поучим от тях.
