Добре дошли в Държавата „Ами, кво да направя...”
Добре дошли в Държавата „Ами, кво да направя...” / снимка: БГНЕС, архив

Петьо - на 6 години, Красимира - на 11 месеца, Паоло - на 4 години, Мая - на 7, Христо - на 12, Вилислав - на 15, Красимир, Мелин, Яница, Гошо, Трифон, Евгени…

Те останаха завинаги деца, живели едва няколко години на земята. Станаха ангели. По волята на поредния, седнал зад волана на скъпата си кола и помислил се за Господ на пътя. Малки ангели, които никога няма да разберат какви ли демони са бушували в големите (не)човеци, качили се в своите коли - малки или големи, скъпи или не без значение, за да им отнемат завинаги Живота…

Деца на своите родители, братя и сестри на своите братя и сестри, внучета на своите баби и дядовци, които никога няма да бъдат такива, защото големи (не)човеци не са им позволили… Убийците на деца, хукнали да гонят по пътищата бесовете от себе си, малко почерпени, много почерпени, пияни - заляни, дрогирани, комплексирани, самодоволни, самоуверени, самовлюбени, безотговорни, единствени, безчувствени, безсъвестни, нямащи страх и респект нито от закона, нито от Бога…

Обикновено с безброй „оправили” по незнаен начин нарушения на пътя. В България незнайният начин пак обикновено е един - с пари и/или с връзки.

Аргументът „Ами, кво да направя...” е силен. Силен е за убийците, силен е за полицаите, които удобно си затварят очите, силен е и за съдиите, които още по-удобно дават условни присъди, намаляват драстично годините затвор, пускат под домашен арест или срещу подписка. Невъзможен аргумент за родителите, близките, приятелите. Невъзможен докато не видиш убиеца на мечтите си жив и здрав на улицата, в кафенето или зад волана, отново. Защото за него пътищата са много, зад завоите отново чакат полицаи, които с кървавите пари от поредния подкуп ще купят играчка на децата си, ако нещо се обърка, съдиите чакат своето…

За родителите пътищата са два - до поредната инстанция и до гробището. Не, не е грубо и цинично, реално е. Защото това се случва, докато майките и бащите на Петьо, Красимира, Паоло, Мая, Христо, Вилислав, Красимир, Мелин, Яница, Гошо, Трифон, Евгени чакат справедливост, състрадание, милост, покой, които никога няма да дойдат. Ще дойдат микрофони, натикани в лицата, и дежурният въпрос „Как се чувствате”, ще дойдат намалените или условни присъди, ще дойде често самодоволната усмивка на убиеца, ще дойде и неописуемо наглото „Ами, кво да направя…”.

Никой никога няма да отиде да пита полицая, началника и съдията за каквото и да е. Убиецът може да мълчи, както и да си закрива главата с качулка, когато нехайни полицаи го вкарват в съда. И когато там прочитат присъдата, тя е за Ангелите и за родителите, убити отвътре.

И докато това се случва, две класни стаи ще остават празни всяка година. През 2013-а загиналите деца са 29, през миналата - 33. От началото на 2015 г. още четири деца са загубили живота си на пътя. Ранените при катастрофи деца са между 1000 и 1100 всяка година. Оказва се, че всяко поредно прегазено дете е чертичка в тефтера на Господ и чертичка в тефтера с нарушения на пътя на поредния убиец. Тефтер, на който страниците не свършват, защото в България големите хора се кръстят, че убитите малки деца не са техните, и нищо повече…

И докато в Държавата „Ами, кво да направя…” тихо, кротко и безропотно слагаме чертички на жертвите от войната по пътищата, там, където се води истинска, кървава и безмилостна война, не слагат кротко чертички. Преди месец бойна машина прегазва 8-годишно момиченце в град Константиновка в Донецка област. Войниците са пияни. Хората от градчето се събират на стихиен митинг за минути, който преминава в атака към двете училища, превърнати в казарми на украинските военни. Искат да им бъде даден шофьорът на бойната машина. Няколко часа по-късно е отстранен командирът на батальона, задържани са четирима войници. И докато тече разследването, ден след ден хората излизат на улиците и протестират. И никой не смее да им каже „Ами, кво да направя…”.

Не знам каква е съдебната система в една толкова размирна територия. Знам обаче каква е съдебната система в Държавата „Ами, кво да направя…”. Нея просто я няма, за нас. Защото, ако тук имаше следствие като следствие, прокуратура като прокуратура и съд като съд, Петьо никога нямаше да остане завинаги на 6 години, Красимира - на 11 месеца, Паоло - на 4 години, Мая - на 7, Христо - на 12, Вилислав - на 15…

На нас война не ни трябва, ние се избиваме помежду си. На България очевидно не й трябва бъдеще, трябват й прегазени мечти, трябват й убийци на деца, трябват й кървави пари, давани на един-двама-колкото е нужно, за да бъде „оправен” поредният случай. Трябва й „Ами, кво да направя…”.

Последвайте ни

Коментар