Силви Вартан не крие възрастта си - през лятото на тази година тя ще навърши 70. Днес дъщеря й Дарина е вече студентка в Калифорния, а синът й Давид я е направил баба. Внучката й - Илона, носи името на нейната майка и за радост на Силви с удоволствие учи български. Независимо от всичко нейните творчески търсения не престават. В своята над 50-годишна кариера тя има не само върхове, но и спадове. Но днес тя е в страхотна форма и прави отново световно турне. И все пак - бях изключително притеснен за това интервю. Да разговаряш с една от звездите на почти 6 десетилетия си звучи доста респектиращо. В края на интервюто обаче вече чувствах Силви Вартан като близък приятел. В 10 часа сутринта в Лос Анджелис си е време за закуска, както и навсякъде другаде по света, в този час на деня, така че реших да започна с човешки въпрос, толкова нормален, че няма как да не отговориш, без да се замисляш много-много:
Здравейте! Какво закусихте тази сутрин ?
Изпих един чай, изядох едно манго и един десерт, който прилича на българската „курабия"...
Великден е! В България е времето на козунаците...
О, да, обожавам козунака
...и на курабиите, така че ще ви почерпим, когато пристигнете в България!
Благодаря ви отсега !
Чух новия ви албум „Sylvie in Nashville", зареден е с много енергия, хареса ми! Имате един „нешвилски" албум от 1964-та. Как ви се стори Нешвил 50 години по-късно ?
Радвам се, че сте харесали песните ми от последния ми албум. Много мои приятели реагираха така - харесаха така да се каже „щастливия", жизнерадостен звук на парчетата. Радвам се, че ще ги изпея на живо в София на 24-ти април... Какво да ви кажа за Нешвил - сега някогашното малко градче е вече огромен град и е свързан изцяло с музиката, превърнал се е в една от американските столици на музиката - музика звучи навсякъде - в магазините, по улиците, и разбира се - в звукозаписните студия. Различното в този албум, за разлика от останалите ми продукции, е че обикновено харесваш най-много 3-4 парчета от албума, останалите не са чак толкова добри, но сега, в новия ми албум, всички песни се получиха страхотно, обичам ги еднакво много и ги пея всичките.
Как е дъщеря Ви Дарина?
Ооо, Дарина е типичен тийнейджър, а тийнейджърите днес ми се струват по-трудни, отколкото в предишни времена.
Да, харесва им много общуването онлайн - социалните мрежи, видео игри...
Не, видео игрите са по-скоро за момчета... Момичетата са луди по Facebook и Twitter. И това ми създава достатъчно проблеми...Но ще се справим и с това. Такива да са проблемите, както се казва.
Четох едно Ваше старо интервю. Споделяте, че никога не сте била глезена като дете...Глезите ли децата си?
Старая се да ги глезя и винаги им напомням, че са родени с привилегията да могат да живеят в три страни, с което много техни връстници не разполагат. Не спирам да ги уча да бъдат отговорни, честни, благородни, щедри и смели. Но и с тези предизвикателства човек се справя трудно в днешно време, защото днешният свят изпитва огромни трудности във всяко едно отношение. В тази връзка услужливо повтарям на децата си, че те имат аванса от най-необходимото, за което много други деца по света трябва да се борят. В това е и разковничето, да караш децата си да се замислят за онова, което притежават, за онова, което им идва наготово.
Пътувате към Япония скоро, където ще изнесете концерти в Осака и Токио, а от страната на изгряващото слънце заминавате за България. Имало е периоди, в които разписанието с полетите Ви е било дълго два метра. Обичате ли да пътувате?
Не, не обичам да пътувам, категорично... Всъщност преди обичах, но вече мога да кажа, че се напътувах. Но пътуването не е проблем, в проблем се превръщат емоциите от пътуването - и по-точно - заминаването, раздялата с хората, към които съм се привързала, а аз се привързвам и като се привържа, е много силно. Това е следствие от любовта и същевременно - раздвояващо чувство, тъй като ограничава свободата. Човек се привързва поради потребността от самозащита, за да отхвърли края на живота, за да не страда повече. Заради това не обичам да си тръгвам, да напускам мястото, където съм била... Обичам да пристигам - ето сега, като си представя, че ще идвам в родната си България, се чувствам най-щастливият човек на света, но съвсем съзнателно избутвам от себе си мисълта, че трябва и да си тръгна от България, трябва да я напусна...
Книгата ви „Дума по дума" вече имаше своята премиера в България, но разбира се, Вие ще я представите официално ден преди концерта си в София. В книгата се „разхождате" из спомените си през годините... Кое е онова нещо, към което се чувствате най-привързана ?
Мисля, че съм най-привързана, както и всеки човек, към себе си, към собствената си душа и личност, към сърцето си. Уважавам себе си, така съм възпитана, може би заради това умея да уважавам и останалите хора около мен... Всяко същество, с което съм общувала - човек или животно, ме изпълва с някакво особено чувство за респект и уважение към неговата личност.
Първите 6-7 години от живота ми не бяха никак лесни за самата мен, но пък бяха пълни с много любов, бях обградена с хора, които много ме обичаха и ме научиха как аз да обичам, много научих за живота още в тези години, така съкровени и може би заради това си ги пазя много егоистично само за себе си, споделям всичко за тях, разбира се, но има едно приятно усещане, че те са били само мои - тези години - и винаги, когато изпадна в трудна, проблемна ситуация, все ще намеря някой спомен от тези години, който ще ми вдъхне увереност и ще ми покаже изход от трудния момент в днешния ден...страхотно чувство! Спомените и уроците на живота са винаги на разположение, трябва просто да успееш да ги видиш, да ги съзреш, защото има хора, за съжаление, за които уроците на живота остават невидими.
Когато някой Ви разпознае на улицата и Ви поиска автограф и да се снима с Вас, как реагирате?
Приятно е, разбира се ! В такива моменти се срещаш с хора, които са мили, феновете са винаги мили с теб, може би по-мили от самата мен. И аз съм длъжна да ги обгърна с внимание - нещо, което те правят с мен... Да поискаш автограф от творец, когото харесваш, е приятелски жест, знак за обич. Освен това - мен не би ме имало като творец без тези хора!
Кое е любимото Ви място във Франция?
Домът ми (смее се)...Обичам планините през януари и...изобщо, харесвам планините през всичките сезони.
А кое място харесвате най-много в САЩ?
Харесвам много Лос Анджелис. Обичам този град, защото комбинира в себе си няколко неща - когато съм тук, имам чувството, че съм на почивка и в същото време можеш да си си у дома, или пък да работиш...Огромен град, можеш да усетиш пулса му. Всичко в Америка изглежда лесно, в Европа не е така. Не, че тук не е трудно, но размерите на страната са такива, че в теб се създава усещане, че всичко е възможно...то може и да е невъзможно или най-малкото - трудно осъществимо, но ти продължаваш да мечтаеш! Това е Америка!
За какво мечтаете сега?
О, аз нямам непостижими мечти...Сега искам всичко с това турне да мине добре...концертите в Япония да се получат, след това да си дойда в България, да изнеса концерта си пред родна публика, после да се видя с приятели и роднини...За това мечтая...и ще се сбъдне.
Какво да очакваме от шоуто Ви в София ? Все пак в организацията му участва един от най-големите в шоу бизнеса - съпругът Ви Тони Скоти, който е филмов и музикален продуцент?
Наистина е страхотно да срещнеш човек, който освен живота си, споделя с теб и професията си...а той е наистина много успешен професионалист, актьор, продуцент, филмов дистрибутор, свързан е пряко с шоу-индустрията, и то на световно ниво...не се налага да му обяснявам от какво имам нужда...неговото мнение е наистина важно за мен.
В книгата си пишете : „На седем годинки вече имах усещането, че съм на сто, а днес понякога ми се струва, че съм си все на седем. Ето защо упражнявам тази творческа професия: за да съхраня детето в мен. Изкуството е най-чудесният начин човек да запази детския дух."
Точно така, и това е защото много често се връщам към времето, когато бях на 7 годинки. И съм щастливка, че започнах тази работа през 60-те години на миналия век. Артистите, които ми въздействат, са онези, които съумяват да забравят сами себе си, както това става при децата. Да играеш - това е да се откъснеш от настоящето, да се отдръпнеш назад, нагоре. Да бъдеш някой друг и да си бъдеш сам себе си: една невероятна залъгалка, на която са способни единствено децата! Това и написах в книгата си...
Всъщност, сега осъзнавам, че винаги сте ми изглеждали като дете, особено когато се усмихвате, а Вие се усмихвате често...
Наистина ли имате такова усещане...(смее се)... Благодаря Ви !
Толкова са много музикалните величия, с които сте излизали на една сцена. Назовете няколко музиканти, с които все още Ви се иска да пеете заедно?
О, това е труден въпрос, защото талантливите артисти, които харесвам, са много...И все пак, бих била щастлива да си партнирам с Пол Макартни, с Ани Ленъкс, о, и Мик Джагър.
Знаете оня израз „easy living", в смисъла на лесно, приятно, леко живеене. Според мен, например, най-лесно се живееше през 80-те години, много ги обичам...Струва ми се, че тогава и музиката и филмите бяха по-истински, по-откривателски...
Зависи много какво имате предвид, но мисля, че ви разбирам. В професионален план за мен беше най-лесно през 60-те години на миналия век. В личен план - бих казала, че най-добре се чувствам сега. А освен по детството си, най-силна носталгия изпитвам към 90-те години. Бяха много щастливи времена.
В книгата си пишете, че любимата ви българска дума е „любов". Още ли е най-любимата ви?
О, да! Нека аз ви попитам нещо - коя е вашата любима френска дума?
Aimer, amour, същото, както при Вас, но на френски!
Виждате ли! В мисълта на всеки първата дума е глаголът "обичам", който свързваме със страстта, с нежността, с всички чувства. Да обичаш е огнено, силно, кръвно, но се отнася и до дълговечността и дълбочината на чувствата. Наистина любовта трябва да бъде поддържана, но не бива това да се превръща в тегоба! Ако са необходими усилия, нищо не се получава. Противоположните темпераменти могат да си въздействат, да се привличат, но същинска любов изпитваме, единствено ако сме от едно тесто.
Бях малко притеснен и много респектиран преди това интервю. Сега съм още по-респектиран, но в края на интервюто обаче вече Ви чувствам като близък приятел!
Така ли, мога да кажа същото, благодаря ви!
И сега се чувствам щастлив, че няма да Ви кажа "goodbye", ще ви кажа "hello", защото Ви чакаме в България!
Не, тук ще ви поправя - сега ще си кажем едно звучно „довиждане" !
Да, а когато кацнете в София, че ви поздравим със „здравейте"!
„Здравейте", да...много добре !
Много Ви обичаме и Ви чакаме !
Мерси много, и аз също ! Целувки много...