Между 70 и 100 семейства в България практикуват „домашно образование”, но никой не знае точния брой на родителите, избрали да обучават децата си в къщи. Това каза в интервю за Дарик Радослава Петкова - майка на три деца от Асеновград, която заедно със съпруга си е решила децата им да не посещават училище, а да бъдат образовани у дома. Решение, което родителите са взели още преди раждането на децата им.
Казусът с „домашното образование”, което не е разписано в родното законодателство, влезе отново в медийното внимание след новината, че 15-годишният Божидар Маринов от Смолян не посещава училище, но печели състезания по информатика.
Според Радослава Петкова тази форма на образование може да бъде дописана в родните закони по подобие на Англия - държавата, в която има най-много домашни ученици в Европа. Другият вариант, който ще реши и проблема с образованието на българчетата, родени и живеещи в чужбина, е да се отвори достъпът до състезание и до външното оценяване, за да могат децата, учещи у дома, да покриват някакво ниво по родните образователни стандарти.
В момента в България училищното образование е задължително до 16-годишна възраст. Радослава Петкова и семейството й, както и 15-годишния Божидар от Смолян са само част от героите в документалния филм на режисьора Ралица Димитрова „Аз съм домашен ученик”. Лентата, чиято премиера беше миналия февруари, показва историята на няколко български семейства, които са избрали да не изпращат децата си на училище - те са първото поколение домашни ученици в съвременна България.
Разкажете ни за вашия избор и за вашето семейство. Колко деца отглеждате и как решихте да ги обучавате в къщи? Подозирам, че е труден избор за всеки.
Ние имаме три деца. Решихме да изберем домашното образование още преди да ги родим, преди да родим първата си дъщеря. Харесаха ни плодовете, резултатите сред семейства, с които се запознахме. Те бяха чужденци, тъй като по наше време, когато ние бяхме младежи, тази практика я нямаше в България. Харесаха ни отношенията между деца и родители. А ние сме такива със съпруга ми като ни хареса нещо започваме да търсим информация, задълбочаваме се, изследваме. И постепенно взехме твърдото и зряло, съзнателно решение, че това е нещото, което наистина ще направим.
Успявате ли да се преброите, колко сте в България онези, които са избрали да обучават децата си у дома? Защото очевидно броят ви расте и вече ставате общност.
Не можем да се преброим точно. Всеки има някаква приятелска среда, компания, съмишленици, с които се запознаваме по конференциите, но те не обхващат абсолютно всички, които практикуват това. Има хора, които впоследствие ни се обаждат и казват: Ние започнахме преди една година. Така че не можем в момента да кажем колко точно семейства са. Но между 70 и 100 семейства мисля, че спокойно може да се каже, че го практикуват това в България. А вече колко е броят на децата... Всяко семейство няма само по едно дете, има и повече.
Да, повечето от семействата имат повече от едно дете, което е много похвално. Истинска радост е това за очите на кой да е в днешно време. Вие имате и организация, асоциация. Имате ли до тук някакъв пробив, за какъвто и да е диалог с властите у нас - с парламент, с правителства, разговаряли ли сте за промяна в законодателството, която да не ви държи извън закона?
Ще ви кажа така, че ние не сме търсили на този етапа диалог в параметрите, които са в съвременния обществен разговор на тема образование. Нашата позиция сме заявявали, когато тази тема е била гореща и се е дискутирала по повод закона за детето, проектозакона за образование по време на миналия министерски мандат, миналия парламент, и на по-миналия парламент. Ние само сме заявявали във форуми, срещи на нашите съмишленици, обяснявали сме, защо е необходимо да има свобода на образованието. Защото докато се говори за регламентиране по начина, по който държавата го разбира, това ощетява същността на домашното образование. И ние правим едно мъртво родено дете. Може би трябва да обясня защо така се получава. Едно от предимствата на домашното образование, което дава добрите резултати е възможността за гъвкава програма, която е съобразена с нуждите на детето. А интересите и нуждите на детето обикновено са по-широки от тясната рамка, която е в държавния учебен план. Когато държавата говори за необходимостта да се регулира се споменават едни срокове, всеки месец да се препитват децата. На всеки разумен човек е ясно, че ако едно дете трябва да бъде изпитвано по един материал, то трябва да се обучава по този материал. А това означава, че ние няма да имаме тази възможност да обучаваме децата си на допълнителните неща, които тях ги интересуват. Няма да има физическото време едновременно да учат и по две, и по три програми наведнъж.
Има ли лесна форма, по която може все пак да не сте извън закона, формално пак използвам думата, да ви има де юре признати в нашето законодателство? Има някакви критерии.
Аз не съм юрист и затова няма да използвам строгия език на юристите, защото те разговарят с една специфична терминология. Но има начин. Единият от начините е да се отвори достъпът до състезания, външни оценявания, до всички ученици, които са българи. Имам предвид домашни ученици, деца на имигранти, които учат и живеят в чужбина, но искат и могат да покрият и българските образователни стандарти. Да покрият означава да бъдат някакво ниво - явяват се на изпит, защитават го. Ако те се представят добре на изпита, значи имат някаква база, справят се и не могат да бъдат обвинени, че не са образовани. Другият от начините просто да бъде вмъкнато като едно добавяне и домашно. Така, както е направено в Англия, където пише, че образованието е задължително, а не ходенето на училище. Там тяхната формулировка в закона е: Образованието е задължително, то може да бъде извършвано в държавни училища, общински, частни и на друго място. По такъв начин формулирано, в Англия в момента има най-много домашни ученици в Европа.
Кажете, колко е трудно да си различен?
В някои отношения е малко стъписващо, защото първоначалната реакция на хората е винаги интересна, когато питат децата: Кой клас сте, а те им казват примерно: по математика съм 8-ми клас, по български съм 7-ми, по английски съм 7-ми
И те казват: Чакай, чакай, ама как така. И това малко им е трудно да го схванат, че може да се учи и по начин, където по един предмет да си напред, по друг да си назад. Защото хората са така направени - различни. Другото нещо, което е по-особено е , че социалните придобивки на децата в България като транспорт, карти, всички са свързани с училищна карта. Ние плащаме на нашите деца като на възрастни - всички възможни билети и транспортни разходи.
Не ползвате намаление за ученици?
Да.
Това е парадоксално, защото ви сте данъкоплатци, плащате своите данъци, не ползвате тази субсидия, която е за обучението на децата ви, а напротив инвестирате лични средства в образованието им и въпреки всичко те са без намаление, да кажем.
Да, така е формулярът в момента, че пак трябва да представят удостоверения от училище. И тъй като нашите деца нямат удостоверения в училище, не ползват. Това е в графата какво означава да си различен. Също едно от предимствата пък е, интересно предимство, че те са свободни във времето си, да го подреждат по начините и по техните приоритети. Моите деца имат много извънкласни занимания, извън учебни занимания - спорт, музика. И когато имат концерт или важно състезание те могат да си позволят лукса да ходят на тренировки сутрин и следобед, когото залата им работи. Или примерно да свирят доста повече, за да се подготвят адекватно. И понякога срещаме много странна реплика от страна на останалите
родители или треньори: Те не ходят на училище, затова мотат това да го направят. Те само в залата стоят, тя само свири. Което не е точно така. Те си учат, но могат гъвкаво да си разполагат с времето и според приоритетите.
Надявам се всичко, което подхранва интереса към тази тема да доведе до някаква смислена дискусия и дебат в обществото Няма да спрем да ви търсим с ваша позиция. Какви са очакванията от държавата с днешна дата, имате ли някакви очаквания?
Моите очаквания, личните, са положителни, защото държавата, макар да реагира много агресивно и враждебно на този етап, все пак се променя общественият консенсус, общественото мнение. И неизбежно това ще доведе до промяна на отношението на институциите. Това ми е надеждата. Защото иначе България може да тръгне по път, по които вървят някои държави, които са заели много агресивна позиция, до степен - родителите в затвора, децата ги вземат от родителите само за това, че учат в къщи. Дори има случаи, където примерно в Швеция и Германия, където дори учители казват: Тези деца са напълно нормално развити, те се справят по всички предмети нормално и тази една враждебна позиция, макар да ги защитава от съответните административни служители в тези държави, тя буди едно обществено възмущение. Така че ние трябва да се надяваме на едно демократично общество, а не тиранично.
Най-сериозното, което може да ви се случи са глобите, които вие сте прежалили, ако някой ви погне по темата. Но се надявам да не се подхожда по този начин от страна на държавата.
Аз също се надявам, защото за мен образованието е преди всичко реализацията и успехът на децата, а не начинът, по който се придобива. И разбирам децата да бъдат занемарени, да не могат да четат, да не могат да се справят, да не могат да разбират, да станат непригодни да живеят в днешното общество. Това мога да го разбера като причина държавата да се намеси и да каже: Тези родители не са се справили със своята родителска отговорност, трябва да помогнем на децата. А тук говорим за казуса с Божидар или други деца, деца, които успяват в своето поприще Защо трябва да има глоба и защо трябва държавата да пречи на нещо, което така или иначе върви добре.
