Обичам футбола и той е причината да работя като репортер 18 години. Синът ми наближава 8, а точно аз все още не съм го завел нито веднъж на мач във Варна. Нито веднъж! Той не е стъпвал никога на стадиона, за да усети на живо от трибуните тръпката от футболната атмосфера. А иначе и той харесва футбола. Много. Дори тренираше. Но спря. Сега вече гледа мачове само по телевизията, или играе FIFA 16 на плейстейшъна.
Чувствам се виновен, че не допуснах нито веднъж да усети еуфорията, тръпката, адреналина от трибуните по време на произволен мач.Точно сега беше времето. Това беше важно. Най-важното, което да отприщи страстта му към футбола. Аз знам, че я има, но тя сякаш остана неотключена вътре в него. Можеше и да не стане футболист, но аз му отнех друго, както и на себе си, нещо много по-ценно и за двама ни – усещането за това да сме двамата един до друг на трибуните. Баща и син заедно на мач.
Критиците ще кажат „Ами заведи го”! И преди да ме „наредите” с цветущи коментари, аз ще ви попитам, ако сте родители:
”Замислете се колко от вас са водили децата си на мач във Варна”? И защо не ги водите често? Е, и аз заради същото.
Защото не искам аз да се червя на въпросите, които ще ми зададе, провокиран от неудобствата на стадиона, на които ще стане пряк свидетел.
Защото не искам, заведа ли го на „Тича” , ако му се пишка на полувремето, да го редя до батковци, чичковци и пенсионери, за да се облекчава зад така наречената ВИП ложа с лице обърнат към сградата на НАП-а.
Защото не искам, ако го заведа да гледа „Спартак” на „Локомотив” , да се реди на опашка, за да усети „приятния аромат”, лъхащ от здраво напечената химическа тоалетна.
Защото не искам да се впускам в обяснителен режим защо едните играят на земеделски терен, а другите на изкуствен такъв, който на всичко отгоре не е и техен.
Защото не искам на въпроса „Тате, те защо играят така бавно и не могат да си подадат три паса”?..., да му отвръщам: „Те играят само тук така, тате. Като гостуват играят по-добре”.
Защото не искам да му отговарям защо в малката Каварна имат електронно табло, а в голямата 400 – хилядна Варна само гледат по телевизията такова.
Защото не искам вместо да усеща наслада от футболната атмосфера, да се пържи под слънцето на 38 градусова жега, заради липсата на осветление.
Защото не искам да се запасяваме с купчина вестници, за да търкаме като хамали наслоения прахоляк върху овехтелите седалки.
И защото има още много защото, но ако тръгна да ги изтъквам всичките, ще откажа още някой четящ тези редове татко да заведе детето си на мач.
Да, все някога, след години Варна ще има това, което ние всички фенове на футбола тук искаме. Но за някои татковци като мен тогава ще бъде твърде късно да седнат до своите деца на мач. Те вече отдавна ще са пораснали.
