И те са били деца, и тяхното раждане е било посрещано с песни.
И те са били гушкани, милвани, и тях са ги щипали по бузките и са ги приканвали :”Хайде де, кажи „гууу”! И те са вярвали в приказките и без да мигат с очички дори слушали как мързеливият и непослушен Буратино напуска дома на татко си Карло. Със свито сърце узнавали как злосторниците Лиса Алиса и котаракът Базилио примамват Буратино с лъжи в страната на глупците. И как, за да се спаси от тях и от страшния алчен Карабас Барабас, дървеното човече трябвало на всяка цена да открие тайната на златното ключе. И те може би са мечтаели да си имат в джобчето едно такова златно ключе, но дали са мечтаели да бъдат като Буратино?
Неведоми са пътищата на живота.
И ето ги и тях – пораснали, в костюм и с вратовръзка и с вчесана назад коса. Народът ги нарича новите Буратиновци на света.
Добре де, кои са те – сигурно вече се питате.
Ами те – политиците.
Ще си кажете може би, че е много предсказуема тази история. И на мен ми е такава.
Но какво да се прави, според народа всичко е ясно, няма загадки , изненадите са лукс и за тях се чака на опашки, защото „системата, гУспожо ,отдавна е позната”, както ми каза един градски мъдрец докато обикалях улиците и разпитвах хората знаят ли кой е Буратино.
А те са единодушни – ”Най-много лъжат политиците – значи те са новите буратиновци”.
За какво ни лъжат , попитах.
„Че ни чака светло бъдеще, което обаче никога няма да дойде”, беше отговорът.
Може пък и да дойде. Преди него обаче ще дойдат избори.
И в страната на глупците пак се открива сезона на лъжите и шегите .
Ролите са разпределени , едни ще лъжат, други ще им вярват.
Най-важно е обаче да не забравяме да се забавляваме.
