Не е необходимо съгласието на всички подсъдими, за да бъде одобрено споразумение с един от тях. Това прие Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) в ново тълкувателно решение, съобщава news.lex.bg
До него се стигна заради различния прочит от съдилищата на чл. 384, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), която предвижда, че „споразумението се одобрява само след съгласието на всички страни“.
Днес ВКС постанови: „Съгласието на всички подсъдими и техните защитници не е необходимо условие за одобряване на споразумението по реда на чл. 384, ал. 3 НПК, когато споразумението е постигнато с един или някои от тях при обвинение за съвместна престъпна дейност“.
В тълкувателното решение първо се изяснява какво е съвместна престъпна дейност. Като ВКС сочи, че това понятие обхваща всички престъпни прояви, извършени от две или повече лица.
След това се спира на споразумението и подчертава, че никога не е имало спор, че когато производството се води срещу няколко лица или за няколко престъпления, споразумение може да бъде постигнато за някои от лицата или за някои от престъпленията, без значение от фазата на процеса, в която е сключено. „Достатъчно е да са спазени две кумулативни предпоставки – деянието, за което се иска споразумение, да не е от кръга на посочените в чл. 381, ал. 2, изр. 1 НПК и имуществените вреди от него да са възстановени или обезпечени. За одобряване на споразумението в съдебната фаза на процеса е налице и допълнително изискване на чл. 384, ал. 3 НПК, а именно съгласие на всички страни“, пишат върховните съдии.
Тогава се заема с предизвикалия различно тълкуване израз „всички страни“.
„Под израза „всички страни“ като условие за одобряване от съда на споразумението, постигнато в съдебната фаза на процеса от конкретния подсъдим, защитника му и прокурора, се има предвид съгласие на конституираните страни (ако има такива), които са засегнати от конкретното престъпление – установеният като частен обвинител пострадал, а при предявен и приет за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск и от гражданския ищец, и гражданския ответник. В този случай съгласие на гражданския ответник би било нужно само по отношение деянието/деянията на подсъдимия/подсъдимите, за чиито действия е привлечен да отговаря по гражданскоправен ред. По същия начин стои въпросът със съгласието на частния обвинител и гражданския ищец, които дават такова само за онези обвинения, за които са конституирани“, заявява ВКС.
А по отношение на заинтересованото юридическо лице, което е самостоятелна страна в процеса, след анализ на нормата на чл. 384, ал. 4 НПК, ВКС заключава, че липсата на съгласие от негова страна не препятства сключването на споразумение и одобряването му от съда.
„Изключвайки останалите подсъдими и техните защитници от кръга на лицата, чието съгласие се иска за одобряване на споразумението, не се нарушават принципите, регламентирани в чл. 6 НПК до чл. 22 НПК. По тези причини съгласие не следва да се изисква, както при обвинение за съвместна престъпна дейност, така и при разглеждане на делото с няколко подсъдими поради някаква фактическа или процесуална връзка“, категорични са върховните съдии.
И подчертават, че приемането на обратната теза би могло да доведе до необоснована намеса на един подсъдим върху процесуалното положение на друг и така да злепостави интереса му да се защитава най-добре по избрания от него ред.
Върховните съдии изтъкват, че съгласието на другите подсъдими и защитниците им не е необходимо, защото те са външни лица за наказателното правоотношение между сключващия споразумението подсъдим и държавата и не следва да засягат правата на подсъдимия, желаещ делото да приключи по тази особена процедура. „За разлика от пострадалия, другият подсъдим няма правно защитим интерес да влияе на правната сфера на своя съпроцесник, който иска обвинението против него да приключи по реда на Глава двадесет и девета НПК. Подсъдимият, спрямо когото делото продължава по общия ред, има на разположение всички предвидени в закона процесуални механизми за защита на своите права и законни интереси. Направеното от съпроцесника му признание на вината не влияе по никакъв начин на отговорността на подсъдимия, избрал разглеждането на делото по общия ред. Когато съдът не одобри споразумението, признаването на вина от подсъдимия, желаещ да сключи споразумение, не може да се ползва дори и срещу него самия извън процедурата по Глава двадесет и девета НПК“, заявява ВКС.
И заключава, че тълкуването на чл. 384, ал. 3 НПК в обратния смисъл – т.е. че се изисква съгласието на останалите подсъдими за сключване на споразумение с един от тях, е в разрез с духа на закона и целите на института на споразумението.
„Доводът в подкрепа на тезата, че подсъдим следва да даде съгласие при споразумение на друг подсъдим заради възможността след приключване на споразумението бившият подсъдим да бъде разпитан като свидетел и неговите показания да подкрепят обвинителната теза, е несподелим“, заявяват върховните съдии.
Като разясняват, че искащият споразумение подсъдим и като подсъдим, и после като свидетел, може да изнесе факти, които да са както благоприятни, така и не за неговия съпроцесник. „И обясненията на подсъдимия, и свидетелските показания на споразумелия се подсъдим подлежат на обсъждане, както самостоятелно, така и във връзка с другите доказателства и доказателствени средства по делото, при спазване на изискването да не се постановява осъдителна присъда само на доказателства, събрани чрез „оговор“, или показания на свидетел, който е споразумял се бивш подсъдим. Не може да се приеме, че недаващият в съдебна фаза съгласие за споразумение подсъдим има защитим легитимен интерес и оправдано очакване, че неговият съпроцесник никога не би могъл да съобщи за деянието било като подсъдим, било като свидетел“, категоричен е ВКС.
Тълкувателното решение е подписано с особено мнение от върховните съдии Мина Топузова, Бисер Троянов, Петя Шишкова, Мая Цонева, Милена Панева, Христина Михова, Невена Грозева, Надежда Трифонова, Николай Джурковски и Пламен Дацов .
