Най-възрастният жител на родопското градче Ракитово – 97-годишният Христо Димов-Сръбчето, само веднъж е опирал до услугите на лекар. И то за кръвотечение от носа. Има желязно здраве, ходи изправен като струна, работи по двора, миналата година сам направил тротоара пред къщата си. Убеден е, че работата го крепи почти цял век.
Това разказа кандидат-столетникът при среща с младежи от Възпитателното училище в града. Вдъхновяващият разговор е уреден по идея на учителката им по биология Галя Димова, а момчетата са посрещнати с характерното родопско гостоприемство в дома на Христо, където живее със сина си Георги и снаха си Венета.
Единственият допир на възрастния човек с родното здравеопазване бил преди десетина години. Кръв ненадейно шурнала от носа му и вкъщи не могли да я спрат. След като и фелдшерът не успял, го завели в болницата във Велинград, вече пребледнял и на път да колабира от кръвозагубата. Било през нощта и в неделен ден. Заварили само медицинска сестра, а тя, като го видяла, че е стар човек, апатично казала да изчакат до сутринта. Снаха му обаче скочила, хванала сестрата за яката и я заплашила, че изпусне ли свекър й, ще върви с него на Оня свят. Тогава медицинската работничка се уплашила и повикала лекар. След като спрял течението, докторът обяснил, че е било въпрос на минути човекът да умре – имал спукан важен кръвоносен съд.
Дядо Христо изненада гостенчетата си и с почти компютърната си памет, пазеща десетилетия наред събития с точни дати, исторически факти и имена. Той е роден на 28 февруари 1920 г. Разказа, че баща му е участник в Балканската война, мобилизиран с още много ракитовци през 1912-та, а оцелелите се завърнали през 1918-та. Две години по-късно се сдобил с първородния си син.
Христо никога не е пушил и смята, че това е много лошо нещо. На 21-годишна възраст за пръв път опитал вино – само една лъжица. За сметка на това от дете досега не е спирал да се движи. Игрите им били такива. На челик, в която, за да победиш, трябва да си ловък, силен и бърз да догониш пръчката, на гоненица. Зимите в младините му не били леки. В същите снегове като тазгодишните мъжът в семейството впрягал волската кола, за да докара едно буково дърво в двора. На който му е студено, сам си сече парчета и си пали печката. Като свърши дънерът, се тръгва за друг.
Христо и близките му се трудели на нивите си с царевица, картофи, фасул, тикви. От животните си добивали мляко, сирене, кашкавал, масло. Нямали хладилници и фризери, нито буркани. През лятото варели месотона саздърма или го правери на пастърма, засипано обилно със сол в дървени сандъци. През зимата го заравяли в снега.
На младини си озкарвал прехраната като каруцар. С колеги през 1941 година дори основали Коларо-железарска кооперация. Волските коли тогава се търсели и работата потръгнала. Всички части – главини, спици, табани - Христо дялал само с тесла от орехово дърво. Доста по-късно се сдобил със струг, задвижван от педал - тогава нямало ток. А Ракитово станало град през 1969-та.
Димов е бил на фронта през войните. Като най-страшни помни битките при Стражин и Страцин в Сърбия. Не обича да говори за това. Казва само, че войната е лошо нещо. Ако не стреляш, теб ще те убият. Такова нещо не се забравя.
Годините били мизерни, затова след войните Христо станал миньор в урановите рудници в Барутин. Работел на 40-50 метра под земята. Копаел дупки с пневматичен пистолет, в които слагали експлозиви и ги взривявали. Често ставали срутвания. От въздействието на урана се предпазвали само с кисело мляко. Много от колегите му загинали или починали от силикоза. Когато на 45-годишна възраст Димов можел да се пенсионира, променили закона. Мнозина плачели и напускали, но той останал до 1971-ва и след 8 години стаж при урана му дали пенсия.
И тогава не спрял. Хванал се на работа по поддръжката в базата на Българския морски флот в Цигов чарк. Оттам го харесали и го поканили да се труди на кораб. Направил един тримесечен курс до Норвегия, Англия, Холандия. Накупил чудесни подаръци за дома, само не успял да донесе „червено куфарче, дето създава ток“ (агрегат), за което много съжалявал в по-късните години с режим на електричеството.
На младите хора Христо пожелава да са здрави и да учат прилежно, за да им е по-лесен животът. И да не спират да се трудят – работата крепи човека, убеден е 97-годишният кандидат-столетник.
Това разказа кандидат-столетникът при среща с младежи от Възпитателното училище в града. Вдъхновяващият разговор е уреден по идея на учителката им по биология Галя Димова, а момчетата са посрещнати с характерното родопско гостоприемство в дома на Христо, където живее със сина си Георги и снаха си Венета.
Единственият допир на възрастния човек с родното здравеопазване бил преди десетина години. Кръв ненадейно шурнала от носа му и вкъщи не могли да я спрат. След като и фелдшерът не успял, го завели в болницата във Велинград, вече пребледнял и на път да колабира от кръвозагубата. Било през нощта и в неделен ден. Заварили само медицинска сестра, а тя, като го видяла, че е стар човек, апатично казала да изчакат до сутринта. Снаха му обаче скочила, хванала сестрата за яката и я заплашила, че изпусне ли свекър й, ще върви с него на Оня свят. Тогава медицинската работничка се уплашила и повикала лекар. След като спрял течението, докторът обяснил, че е било въпрос на минути човекът да умре – имал спукан важен кръвоносен съд.
Дядо Христо изненада гостенчетата си и с почти компютърната си памет, пазеща десетилетия наред събития с точни дати, исторически факти и имена. Той е роден на 28 февруари 1920 г. Разказа, че баща му е участник в Балканската война, мобилизиран с още много ракитовци през 1912-та, а оцелелите се завърнали през 1918-та. Две години по-късно се сдобил с първородния си син.
Христо никога не е пушил и смята, че това е много лошо нещо. На 21-годишна възраст за пръв път опитал вино – само една лъжица. За сметка на това от дете досега не е спирал да се движи. Игрите им били такива. На челик, в която, за да победиш, трябва да си ловък, силен и бърз да догониш пръчката, на гоненица. Зимите в младините му не били леки. В същите снегове като тазгодишните мъжът в семейството впрягал волската кола, за да докара едно буково дърво в двора. На който му е студено, сам си сече парчета и си пали печката. Като свърши дънерът, се тръгва за друг.
Христо и близките му се трудели на нивите си с царевица, картофи, фасул, тикви. От животните си добивали мляко, сирене, кашкавал, масло. Нямали хладилници и фризери, нито буркани. През лятото варели месотона саздърма или го правери на пастърма, засипано обилно със сол в дървени сандъци. През зимата го заравяли в снега.
На младини си озкарвал прехраната като каруцар. С колеги през 1941 година дори основали Коларо-железарска кооперация. Волските коли тогава се търсели и работата потръгнала. Всички части – главини, спици, табани - Христо дялал само с тесла от орехово дърво. Доста по-късно се сдобил със струг, задвижван от педал - тогава нямало ток. А Ракитово станало град през 1969-та.
Димов е бил на фронта през войните. Като най-страшни помни битките при Стражин и Страцин в Сърбия. Не обича да говори за това. Казва само, че войната е лошо нещо. Ако не стреляш, теб ще те убият. Такова нещо не се забравя.
Годините били мизерни, затова след войните Христо станал миньор в урановите рудници в Барутин. Работел на 40-50 метра под земята. Копаел дупки с пневматичен пистолет, в които слагали експлозиви и ги взривявали. Често ставали срутвания. От въздействието на урана се предпазвали само с кисело мляко. Много от колегите му загинали или починали от силикоза. Когато на 45-годишна възраст Димов можел да се пенсионира, променили закона. Мнозина плачели и напускали, но той останал до 1971-ва и след 8 години стаж при урана му дали пенсия.
И тогава не спрял. Хванал се на работа по поддръжката в базата на Българския морски флот в Цигов чарк. Оттам го харесали и го поканили да се труди на кораб. Направил един тримесечен курс до Норвегия, Англия, Холандия. Накупил чудесни подаръци за дома, само не успял да донесе „червено куфарче, дето създава ток“ (агрегат), за което много съжалявал в по-късните години с режим на електричеството.
На младите хора Христо пожелава да са здрави и да учат прилежно, за да им е по-лесен животът. И да не спират да се трудят – работата крепи човека, убеден е 97-годишният кандидат-столетник.
