Може би сте я виждали, но не си спомняте. Може и да не сте я виждали и така няма как да си спомняте. Обаче може и да я помните, но просто не искате да я виждате. Тя е прегърбена, ходи с бастун, а прошарените коси и бръчките по лицето й издават, че е възрастна. Почти всеки ден до следобедните часове стои на Плиска, там пред „Цариградско шосе" гледа как колите летят, как хората минават и не спират и как стотици съдби минават пред погледа й. Когато е много слънчево, като тези дни, стои права под едно дърво, близо до голям хипермаркет - там, където преди се помещаваше кино „Изток".
Стои и мълчаливо проси. Казвам мълчаливо, защото няма да чуете от нея всички онези благословии и молби, които сме свикнали да ни заобикалят от понякога мръсните и неприветливи просяци, които си служат с тях, за да доразвият бизнеса. За нея това не е професия, а начин да помогне на сина си, който е приблизително на 60 години и по-голямата част от живота си прекарва с диагнозата шизофрения. Наред с всички несгоди, постоянно чува заплахи, че ще й вземат апартамента, а познати я съветват да отиде заедно с болния си син в приют. Това не е накъсана лента от стар филм, прожектиран преди години в затвореното вече кино. Това е историята на 80-годишната Николина.
„Синът ми е болен и е много лошо положението. Изглежда, лоши хора искат да ни унищожат и да ни вземат жилището. Живеем в „Дружба" и всеки ден идвам, иначе положението е много лошо. Една позната казва, че искат да ме унищожат, сина ми да пратят в най-лош приют за психично болни, при най-тежки условия, и да ни вземат жилището. Дори и да ни оберат багажа. Тази жена дълго време ми помагаше с храна. Нейната дъщеря лежа заедно с моя син в клиниката в Курило. А и в един район живеем".
Същата тази жена, която преди е помагала на двучленното семейство, днес съветва Николина да напусне жилището си.
„Каза ми да ходя в Горна баня, там имало някакъв старчески дом, да си дадем апартамента и със сина ми там да ни приемат. Всеки път, като ме срещне, ме пита дали съм ходила там. Отговарям, че не съм. И тя отвръща: „Чакай, чакай до последния момент, няма да ви се размине". Абсолютно нищо не знам, просто се съмнявам за цигани. Познати ми казват, че трябвало отдавна да напусна апартамента, защото във входа ни има цигани", разказва възрастната жена.
80-годишната старица сама се грижи за болния си син. Заболяването му се отключва, малко след като се уволнява от казармата. И до днес шизофренията е третият член от скромното и бедно семейство. Мъжът не работи, получава пенсия от ТЕЛК, която не достига, и 200 лева. Самата Николина получава 250 лева пенсия. Общият месечен доход за двамата е 443 лева, а разходите са много повече...
„Той беше войник в Първомай. Учеше в Плиска в Техникума по електроника, а в казармата беше сам при апаратурата и като се върна, нещо се отключи. Не знам. Той иска кафета, цигари, много е претенциозен на ядене. И аз трябва да му купувам храна, да му готвя нещо, което той желае. Януари месец 2016-а година трябва да се явява на ТЕЛК. Той е втора група и една позната ми каза, че могат да му я намалят."
За часовете, които прекарва права на Плиска, Николина се е прибирала с не повече от 10 лева, с които трябва да купи кафе и цигари за сина си. Споделя, че има хора, които помагат, но и често бива обиждана, защото в днешно време просията е вид занаят и е трудно да повярваме, че има хора, които наистина го правят от безизходица.
„Някои помагат, други ме обиждат: „Ще ти помогна, като ти строша главата". Ден за ден караме и това е положението", допълва жената.
Това не е история за поредния просяк, който търгува с дребните ви пари. Това е животът на една 80-годишна жена, която трябва да се грижи за болния си син, макар че трудно вижда, и ходи с помощта на бастун. Спомнихте ли си я? Няма значение. Спомените няма да променят съдбата й. Ако обаче утре я видите, отделете й минута и поговорете с нея, тя и на това ще е благодарна. А ако й дадете малко дребни пари, ще получите толкова топла усмивка, за която думите не стигат.
