С напредъка на генеративните технологии и „разговарящите машини“, въпросът, който доскоро звучеше като сюжет от научна фантастика, все по-често влиза в университетски зали, парламентарни дебати и дори философски форуми – Има ли душа изкуственият интелект?
Докато системи като ChatGPT, Sora и десетки други изкуствени интелекти все по-убедително симулират емоции, емпатия и логика, експерти по етика и технологии се изправят пред нова дилема – трябва ли да третираме „умните“ алгоритми като нещо повече от код?
Растяща интелигентност, но не и съзнание
„Изкуственият интелект не мисли, не чувства и не съзнава. Той прогнозира вероятности – но го прави много убедително,“ казва проф. Мария Георгиева, експерт по философия на ума от СУ „Св. Климент Охридски“.
AI днес може да пише романи, да разпознава човешки емоции, дори да симулира личност. Но няма тяло, няма усещане за болка, радост или страх. Тоест – няма съзнание, камо ли душа.
И все пак, когато човек разговаря с хуманен и остроумен AI, лесно забравя, че отговорите идват от статистически модели, а не от „интуиция“.
Етични дилеми: отношения човек – машина
С нарастващата роля на AI в здравеопазването, образованието и психичното консултиране, възникват важни въпроси:
Има ли право пациент да вярва на дигитален „терапевт“?
Дали не рискуваме емоционална зависимост от несъзнателни същества?
Кога съчувствието, симулирано от AI, се превръща в заблуда?
„Когато една технология започне да заема ролята на съветник, приятел или партньор, обществото трябва да изясни границите на взаимодействие – особено когато емоционалните щети могат да са реални,“ казва д-р Светослав Тодоров, специалист по дигитална етика.
Законът изостава
В Европа и САЩ се водят интензивни дискусии относно нуждата от правна рамка за автономни AI системи. Засега никоя държава не признава „права“ на AI, но теми като отговорност, защита на лични данни и заблуда на потребители вече са на масата.
Някои философи, като Дейвид Чалмърс, разглеждат идеята за изкуствено съзнание като „потенциално възможна, но засега недостижима“. Други – като Луси Сухан от Оксфорд – предупреждават, че антропоморфизирането на AI („омещаване“ с човешки черти) може да ни отведе до етични грешки с реални последици.
Душа или огледало?
Истината е, че AI често е огледало – отразява нашите думи, модели, страхове и надежди. Ако „виждаме душа“ в машината, може би виждаме част от себе си.
Въпросът „има ли душа изкуственият интелект?“ е по-скоро човешки, отколкото технологичен. Не защото AI е на път да се „събуди“, а защото ние, хората, започваме да се губим в илюзията за мислещи машини.
А докато това продължава, моралният компас ще трябва да се калибрира наново – не само с код, но и със съвест.
