Нещо много странно им става на хората като наближи поредната годишнина от 10 ноември 1989 г. Започват се едни речи, едни дълбокомислени коментари, едни сравнения - направо да ти се завие свят. Аз нямам какво да анализирам или да сравнявам, прекалено малък съм бил, за да помня.
Чел съм книжки и са ми разправяли какво е било „преди", с всичките там опашки за плодове, москвичи и цветни телевизори. Явно ми е слабо въображението, защото ми е трудно да си представя как обществото е живяло близо половин век по този начин и то изнасилвайки лозунга „Свобода, равенство и братство". Направо да се чуди човек какво му харесват по-старите хора на това време.
Сега, уж, е различно. Откакто се помня има свобода, има от всичко. Всеки може да прави каквото иска с живота си. Въпреки това, хората се оплакват или просто бягат нанякъде. Не от национален рефлекс, просто има защо. Прекалено висока цена на живота, крадливи управници и нагла престъпност - всеки може да си намери причина да бъде много недоволен.
Скучните хора от телевизора от десетилетия ни съветват да мълчим и да потърпим. Обясняват проблемите с думичката „преход". Тя буквално цял живот виси над главите на нашето поколение като надпис „ремонт" на вратата на фалирал бутик. Преход - от контролирана мизерия до конституционно гарантирана такава? Явно. Демокрацията е набор на нашето поколение, но 20 години по-късно ние учим, работим и създаваме семейства. Тя си е все така... преходна. Като славата на политици, реалити герои и... убийци от училищния двор.
Много съм далеч от тезата, че този прословут 10.11 не е трябвало да се случва. Проблемът е в това, че за 20 години са станали прекалено малко неща, които да отдалечат поколението ни от тези преди нас. Тази дистанция ни е нужна, за да оценяваме случващото се в България както биха го правили хората в истински демократична държава.
Все пак ако човекът, донесъл промяната, е осъден цял живот да сравнява, то роденият с нея трябва да я изживее. Всичко останало са недомислици и прояви на лошо гражданско възпитание.
