Кое е истина и кое е измислица в нашумелия сериал „Чернобил“
Не са носили предпазно облекло, пили са Пепси, а не водка и доброволно се качвали повторно на най-опасния покрив на света - ликвидатори на Чернобил разказват кое е истина и кое е измислица в нашумелия сериал "Чернобил".
„Имаше ред. И никой не се е разхождал около ядрената централа в цивилни дрехи", обяснява 72-годишният Владимир Бардалим, с когото гледаме нашумелия американски сериал "Чернобил". Бардалим е един от хората, на които навремето е било възложено ликвидирането на Чернобил. „Палатките приличат на това, което помня", допълва той и още веднъж подчертава, че в района е царяла военна дисциплина.
През 1986 година Владимир Бардалим е майор в инженерно-сапьорните войски и служи в град Каунас, в Литва. На 1 май същата година, само няколко дни след аварията в Чернобил, изпращат батальона му на мястото на инцидента. Разбрал, че аварията е сериозна, когато видял как заради операцията посегнали към военна техника, която дотогава била пазена в склада като „неприкосновен запас". След използването ѝ тази техника остава завинаги в Чернобил - послужила е за изсичането на горите около централата, чиито дървета първи поемат радиацията.
Gulliver/Getty Images
"Нито сме носили предпазно облекло, нито сме пили водка"
Но да се върнем към сериала, който ни показва военното градче, из което обикалят хора, облечени в костюми за химическа защита. „Никога не сме ходили с такива дрехи - беше толкова горещо, че това не би било възможно. Първоначално ни дадоха специални облекла, нещо като мушами. Но жегата просто не допускаше да ходим с тях - само след седмица ги свалихме и облякохме обичайните си униформи", спомня си Бардалим.
През това време на екрана разтоварват кашони с водка. „Нищо подобно не помня. Още в самото начало, когато пристигнахме, имаше червено вино. Но след това го прибраха и ни даваха само минерална вода и Пепси-Кола", разказва очевидецът на събитията. По неговите думи, по онова време е бил установен сух режим, а селските магазини са имали забрана да продават алкохол на военните. „Войниците търсеха и намираха домашна ракия из евакуираните села - по дворовете, под кучешките колибки. Мнозина от тях бяха местни и знаеха къде да търсят скривалищата. Аз не възразявах, само молех вечерно време да не вдигат шум."
На най-големия кинопортал IMDB.com сериалът „Чернобил" вече има рекордно висок рейтинг, което се дължи в голяма степен на историческата му достоверност. Владимир Бардалим не оспорва достоверността на продукцията, но не крие, че не е успяла да го спечели.
На друго мнение е Елена Давидова от Минск. Лекарката, която е преглеждала хората в зоната на Чернобил няколко месеца след аварията, харесва сериала. „Той съвсем не е лош - и с драматизма, и с емоционалността си. Разбира се, глупости не липсват - като например използването на обръщението „другарю" с повод и без повод. Но въпреки това в него има и много истина", отбелязва Давидова. Посещавала е показаната в сериала знаменита Шеста болница в Москва, където са лежали болните с най-тежка форма на лъчева болест. Филмът представя тази болница напълно адекватно, разказва лекарката и обяснява, че не се дразни от предизвикалия много спорове епизод, в който една от героините трябва да плати подкуп, за да я пуснат при смъртно болния ѝ съпруг.
Една от най-емоционалните сцени в сериала (минута и половина без никакъв монтаж) показва заетите с ликвидацията спасители, които свалят графита от покрива на централата. За тази минута и половина ликвидаторите получават едва ли не критична доза радиация. Владимир Бардалим също е бил на покрива и твърди, че неразборията е била много по-малка от показаната. Той си спомня, че на територията на централата е бил поставен макет на покрива в реални размери, за да могат хората да се подготвят и да знаят към коя част на покрива да се насочат.
А на връщане долу ги чакали с пачки пари, като размерът на сумата бил в зависимост от чина. Имало хора, които доброволно искали да се качат отново. Разрешавали им и те отивали за още минута и половина, за още една доза. Обяснението за безразсъдството им се крие във факта, че опасността е била невидима. „Радиацията не се вижда. Никакъв стълб, насочен към небето (какъвто е показан във филма), не е имало. Чак по-късно започваха световъртежите, повръщането и всичко останало", обяснява Бардалим.
В неговия батальон още първата година умират една трета от войниците. Бардалим предполага, че се е спасил, защото е отраснал в Кировоград, където се добива уран. Мъжът смята, че покрай това се е сдобил с някакъв имунитет. Елена Давидова пък няма да забрави колко сплотен е бил екипът, в който е работила. И с какво уважение се отнасяли хората към тях. Но едва на третия път е могла да намери сили да изгледа докрай епизода, в който става дума за лъчевата болест. За мнозина от ликвидаторите преживяното в онези дни си остава и до днес непреодолима травма. Един от тях прекрати разговора с нас още след първата минута: „Извинявайте, но цели пет години се опитвах да забравя всичко това".
