За Добричката епопея - това тридневно кръвопролитно сражение, знаят малцина у нас. А се навършват 94 години от победата над румънци и руси, опитали се да задържат откраднатата от власите Добруджа. Което и обяснява защо за сраженията при Добрич, Тутракан, Кубадин, Кочмар не се учеше в училище. Но сега?
Ясно е, че комунистическата партия не искаше да се знае за победи над братския руски народ. Макар че благодарността за Освобождението и последващите войни са факти.
Казах вече, че Първата световна война е била освободителна за нас. В училище ни набиваха, че била империалистическа - тоест, ние сме искали да завоюваме чужди земи.
Кои? Македония? Беломорието? Странджа? Нишко и Морава? Северна и Южна Добруджа? Където българи очакваха българската армия да ги освободи от чуждо иго.
Но...подобни събития се криеха от младото тогава поколение. А възрастните не смееха да ги обсъждат.
Прост въпрос. Император Александър II "дарява" Северна Добруджа на власите. През 1877 година. Много историци са убедени, че има документ за сто годишна анексия, но...доказателствата ги няма. Или са добре скрити.
Обаче, Ньойския договор е отдавна отхвърлен. Ние защо не си поискаме отнетите с него земи - Беломорие, Западни покрайнини?
Това касае и Македония. Парижкият договор е нарушен - няма я Югославия. Защо Македония не е върната на държавата ни?
Но...тогава не се говореше за подобни неща. А и сега не смеем - нали в ЕС няма да има граници, ще сме едно, ще...Което няма нищо общо с патриотизма и реалността.
Защото едно е да живеем в мир със съседни народи, друго е да съседваме със себе си. И да знаем, че комшийските държави са наши длъжници - Турция с над 10 милиарда неплатени по Ангорския договор, Гърция, отнела Беломорието, Сърбия с нашите земи, сърбоманите с откраднатата Македония, власите с никога не билата тяхна Северна Добруджа.
Така навремето авторът - още младо, но все така красиво момче, се опитваше да събере в едно историята на рода си. И с изненада научи от баба си, че имала трима братя, участници в Добричката епопея.
От тях двама останали да лежат завинаги тук. След сражения с румънци и руси.
Какви руси, какви сражения? В красивите и ясно написани учебници нищо подобно не пишеше. Нищо за генерал Колев, нищо за окупирана Добруджа, нищо за отвлечените над 20 000 добруджанци, оставили кости в румънските концлагери из Молдавия.
А в учебника имаше хубава снимка - българи и руси се побратимяват на река Прут. Но Прут е далеч, далеч на североизток? Какво правят там нашите? В книгите - нито дума.
И започна голямото търсене. По тавани, сред възрастните. Така научих за героизма на българите, за чутовните победи, проиграни от продажния Фердинанд и политиците, за преследването на руси, румънци, сърби, гърци, англичани, французи.
За победите на юг - как Плевенската дивизия разбива десетина английски, френски и гръцки дивизии. За генералите Колев, Вазов, Кантарджиев, Киселов. За войните, чиито имена носят множество селища у нас - капитан Андреев, полковник Минков, фелдфебел Дяков.
И разбрахме как в името на измисления интернационализъм, по-сетнешен космополитизъм, днешна интеграция и глобализация, се опитваха да ни оставят без история.
Което продължава и сега. Със съкращаване на теми, на цели раздели, с подвеждаща информация в учебниците, с премълчаване на станалото.
Изводът? Всеки да го направи за себе си. Защото народ без история е дърво без корен. А то става само за разпалване на чужди интереси.
Авторът е блогър в Log.bg
Още материали от същия автор четете на genekday.log.bg
