На 10 ноември преди 17 години всички получихме свободата си, но мнозина от нас загубиха опорната си точка. Нека историците да кажат дали тези 17 години бяха плодовити за политическия ни живот.
В този момент далеч повече ме интересува какво се роди в обществото ни вследствие на невероятната алхимия от свобода и световъртеж.
Вече 48 часа цяла България се занимава с историята на майката Стоилка, която изпотроши от бой две от децата си. С помощта на медиите всеки един от нас се почувства гост в дома на Стоилка и съпруга й Красимир, в който има много изпонахапани деца, някаква неработеща печка, малко хляб, няколко мръсни юргана и никакъв уют.
Разбирам, че децата са викали, а съседите са ги чували и са мълчали. Разбирам, че социалните работници са прибрали едно от децата, но след това са го върнали на майката, защото всичко им е изглеждало нормално. Разбирам, че писъците на децата са се изгубили някъде в тежката субординация на институциите, призвани да ги пазят. Разбирам, че лекарите, които са приели децата в болница са плакали, че прокуратурата се е самосезирала и че законите за закрила на детето ще се променят пак – този път заради Стоилка.
Ще кажете, че тя е изрод, луда, едно огромно изключение от психическо здравото ни 17-годишно демократично общество. Ще си помислите, че утре първа новина за медиите няма да е Стоилка, а сватбата на Волен Сидеров. И сигурно ще познаете. Само че аз си мисля, че жената с име на опора, прави налудничави и чудовищни неща заради собственото ни безразличие и здравия гръб, който държавата й е обърнала. Ако ние и тя – държавата, бяхме на мястото си с поне част от здравината, с която Стоилка тежеше на своето, убедена съм, че тази жена щеше да се лекува, а децата й нямаше да са гладни, изпонахапани и изпотрошени.
И тъй като днешната дата е паметна, мога за хиляден път да попитам от трибуната на коментарната ни рубрика „Точно в един” – какво се случи през тези 17 години демокрация със семейството, училището и църквата? Питам, защото знам, че Стоилка не е сама, зад нея има малка армия от зле, но и от чудесно облечени родители, с малки и мизерни, но и с просторни и светли домове, които пребиват децата си. Армия от чудесни млади хора със скъпи мобилни телефони, които смачкват от бой съучениците си или вадят нож на учителите си. Или ги убиват и ги слагат в хладилника.
Армията е многолика, защото загубилите опората са бедни и богати, безработни и с добре платени професии, деца и възрастни. Пропадането и унищожението, което то води със себе си е зад вратата на съседите ни. Чуваме виковете, но е далеч по-лесно да стоим на топло и хипнотично да гледаме по телевизора, увеличен на максимум социални експерименти с чудновати образи.
Неочаквано дори за себе си стигам до извода, че съм била в много социални държави по света, но последната социална държава, в която съм живяла е била Народна република България на Тодор Живков, който преди 17 години на днешния ден изгуби опората си. Казвам това не с тъга по затворените врати на миналото, а по затръшнатите врати на настоящето.
