Онзи ден разказвах за Обама и Маккейн на 7-годишната си дъщеря. Макар и привърженик на втория, шеговито се опитах да я въвлека в еуфорията, която съпътстваше избора на за новия обитател на Белия дом. Някак без да искам, може би като рекламен трик, в обяснението ми се промъкна клишето: Ами, да, в Америка всичко е възможно! И в България всичко е възможно! Къде на друго място, на ринга ще се изправят мускулест политик и гей-политик да се борят за премиерския престол? Къде другаде ще се говори толкова за любимото ми ляво, но не за социалистическото ляво, не за левия бряг на Сена, а за онова – другото залитане вляво? Само в България!
Не знам дали детето ме разбра, но то видя 200000 усмихнати хора в Чикаго и веднага други 200000 в София, докато крачехме към училище.
Онзи ден обсъждах с приятели колко е важно да мислиш различно. Ето, да вземем Дик Фосбъри. До 1968 години обичайният начин за скок височина е като прескочиш летвата, гледайки с лице към нея. Един ден, почти непознат атлет се затичал към летвата и се обърнал по гръб, преди да я прескочи. Името ме у Дик Фосбъри. Неговият метод, познато като „Fosbury Flob”, се използва и до днес. Той полетя по-високо, от който и да е друг мъж, защото мислеше различно за своя полет. В България също може да се лети различно. Къде другаде полетът на един сокол ще предизвика толкова интересни неща – ту безспорно самоубийство в сараи, ту етнически мир, без да е имало война, ту пазарен бум в търсене на летящи чинии, които да заменят скучните яхти?
Онзи ден си спомних за интервюто на Олег Калугин, най-младият генерал в КГБ. Между всички колоритни теми, подходящи за шпионски трилър се промъкна историята за лабораторията на КГБ, разработваща различни начини за убийство. Ами, да, колко е тъпо да получиш куршум в сърцето, когато можеш да бъдеш убит креативно. Олег твърди, че днес тази лаборатория усъвършенства продукта си, например много хора в Русия умират от креативни отравяния, а заловени няма. В България продуктът също се усъвършенства. И в България също няма заловени. Засега не отравят, а заливат с киселина. И както ми писа един приятел, дали пък този път на полицаите няма да им скимне, ей така, за разнообразие да прогонят скуката от неразкрити престъпления и да разкрият поне едно?
Онзи ден гледам с авио-възторг втория опит на българският президент да стигне до Латинска Америка и сърцето ми се пръска от вълнение. Така, като малък, гледах първия презокеански полет на свръхзвуковия Конкорд. С нетърпение чакам Първанов да дойде и да разкаже за мексиканската действителност, за Фелипе Калдерон, който се бори с бушуващите нарковойни в страната, с летящите с друга българи от Латинска Америка и за живота на пингвините без парно, които дори Маргарет Тачър не можа да спаси. Преди време по онези географски ширини продаваха табели с надписи „провалена държава”. Дали президентът ще има място в ръчния си багаж за една подобна? Ще му бъда признателен, ако донесе. Има едно местенце, например на ул. „Позитано” 20, където можем да я залепим заедно.
Онзи ден търсих място за паркиране в центъра на София и с учудване установих, че цяла София вече са нарича „синя зона”. Толкова много красиви табели са изникнали с този тъй интересен бранд, че ми стана едно такова хубаво, мило и драго! Нали все пак съм със сини убеждения! И като не намерих място за паркиране, казах на дъщеря си, че като порасне съвсем няма да има къде да паркира. Именно затова, от онзи ден започнах да търся нейното място за паркиране в чужбина. Защото, колкото и елементарно да звучи, докато съществуват адреси като „Позитано” 20, „Московска” 33, „Дондуков” 2 или други местенца, на които с коминтерновски ентусиазъм се чертаят светлите ни бъднини (разбирай „беднини”, като идването на бедни дни), няма нито една основателна причина да търся място за паркиране в България.
Но, да бързам, че идва голямата ни награда – пускат парното, а само пингвините знаят как да живеят без парно.
