ВКС върна на САС за ново разглеждане делото срещу акушерката Емилия Ковачева.
Тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) отменя въззивното решение от 25.10.2019 г. по в.н.о.х.д. № 1244/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС) и връща делото за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание, съобщиха от съда.
Делото е образувано по жалби на подсъдимата Емилия К. и на частния обвинител и граждански ищец Никол Д., представлявана от родителите ú, срещу решението на САС, с което е изменена присъдата по н.о.х.д. № 5123/2015 г. на Софийския градски съд, като размерът на наложеното на подсъдимата наказание „лишаване от свобода“ е намалено от 18 на 16 години. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена от въззивния съд.
Подсъдимата е призната за виновна за опит за убийство на малолетен, намиращ се в безпомощно състояние, по особено мъчителен начин и с особена жестокост. Осъдена е на 16 години „лишаване от свобода“, както и да заплати на гражданския ищец обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 400 000 лв.
Тричленният състав на ВКС приема, че двете касационни жалби са допустими, като частично основателна е тази на частния обвинител и граждански ищец. Неоснователно е оплакването на подсъдимата за допуснати нарушения във връзка с установяване на обективната истина по делото.
В акта си апелативната инстанция е анализирала всички доказателства, при това с необходимата задълбоченост и аналитичност, като е изложила убедителни мотиви. Двете експертизи са отговорили с необходимата обоснованост и категоричност на поставените им въпроси.
За да кредитира с доверие експертните заключения, въззивната инстанция подробно ги е анализирала в акта си, изложила е убедителни аргументи и е отговорила на всички доводи на страните, категорични са върховните съдии.
И в двете касационни жалби се правят оплаквания за явна несправедливост на определеното наказание от 16 години „лишаване от свобода“, като диаметрално противоположни са твърденията - тези на подсъдимата са за неоправдано завишен размер на наказанието, а частното обвинение го намира за занижено с оглед на вида и размера.
Съдебният състав на ВКС изцяло възприема становището на решаващите инстанции, че не са налице основания за налагането на двете най-тежки по вид наказания - „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“, като най-съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца се явява наказанието „лишаване от свобода“.
Върховните съдии обаче намират, че някои от базисните данни, приети за относими към индивидуализацията на наказанието, не са оценени от въззивния съд в тяхната действителна значимост и конкретна тежест.
На внимателна преценка подлежи приетата от САС като смекчаващо обстоятелство продължителност на процеса, се казва в решението на ВКС. Наказателното производство, водено срещу подсъдимата, е било с продължителност около 5 години от извършване на деянието.
Нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ, включващ и разглеждане на делото в разумен срок, подлежи на компенсация чрез намаляване на наказанието.
Доколко продължителността на едно производство е разумна, следва да се преценява в светлината на конкретните обстоятелства по делото, като се прилагат критериите, изведени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а именно сложността на делото, поведението на подсъдимите лица и това на компетентните органи, а не само с оглед времевата продължителност на процеса, подчертава тричленният състав на ВКС.
Също така надценено е значението на констатациите от проверката на ИА „Главна инспекция по труда“ във връзка с допуснати от работодателя нарушения на Кодекса на труда относно полагането на извънреден труд - продължителността на работното време и осигуряването на необходимите почивки.
При преценката на това обстоятелство (същото не може да бъде игнорирано) и по-точно на неговото значение при определяне на наказанието, не следва да се пренебрегва фактът, че положеният от подсъдимата извънреден труд е резултат на нейното доброволно желание, а не е по силата на административно разпореждане от ръководството на болничното заведение.
По отношение на изразеното съжаление от подсъдимата в последната ú дума пред въззивния съд и на допълнително събраните характеристични данни за личността ú върховните съдии приемат, че те не могат да бъдат ценени като допълнителни смекчаващи отговорността обстоятелства. Изразеното от подсъдимата пред САС съжаление е заявено декларативно и твърде късно, за да се приеме, че то е с цел разкаяние.
Добрите характеристични данни са сред смекчаващите обстоятелства, ценени още от първия съд и възприети за такива от въззивната инстанция, поради което събраните допълнителни доказателства ги подкрепят, но не могат да бъдат ценени самостоятелно втори път.
Тричленният състав на ВКС е категоричен, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към степента на обществена опасност на деянието и дееца.
Според върховните съдии, уваженият размер на гражданския иск не сочи на явна несправедливост, като изцяло правилна е преценката на решаващите съдилища.
Тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) отменя въззивното решение от 25.10.2019 г. по в.н.о.х.д. № 1244/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС) и връща делото за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание, съобщиха от съда.
Делото е образувано по жалби на подсъдимата Емилия К. и на частния обвинител и граждански ищец Никол Д., представлявана от родителите ú, срещу решението на САС, с което е изменена присъдата по н.о.х.д. № 5123/2015 г. на Софийския градски съд, като размерът на наложеното на подсъдимата наказание „лишаване от свобода“ е намалено от 18 на 16 години. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена от въззивния съд.
Подсъдимата е призната за виновна за опит за убийство на малолетен, намиращ се в безпомощно състояние, по особено мъчителен начин и с особена жестокост. Осъдена е на 16 години „лишаване от свобода“, както и да заплати на гражданския ищец обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 400 000 лв.
Тричленният състав на ВКС приема, че двете касационни жалби са допустими, като частично основателна е тази на частния обвинител и граждански ищец. Неоснователно е оплакването на подсъдимата за допуснати нарушения във връзка с установяване на обективната истина по делото.
В акта си апелативната инстанция е анализирала всички доказателства, при това с необходимата задълбоченост и аналитичност, като е изложила убедителни мотиви. Двете експертизи са отговорили с необходимата обоснованост и категоричност на поставените им въпроси.
За да кредитира с доверие експертните заключения, въззивната инстанция подробно ги е анализирала в акта си, изложила е убедителни аргументи и е отговорила на всички доводи на страните, категорични са върховните съдии.
И в двете касационни жалби се правят оплаквания за явна несправедливост на определеното наказание от 16 години „лишаване от свобода“, като диаметрално противоположни са твърденията - тези на подсъдимата са за неоправдано завишен размер на наказанието, а частното обвинение го намира за занижено с оглед на вида и размера.
Съдебният състав на ВКС изцяло възприема становището на решаващите инстанции, че не са налице основания за налагането на двете най-тежки по вид наказания - „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“, като най-съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца се явява наказанието „лишаване от свобода“.
Върховните съдии обаче намират, че някои от базисните данни, приети за относими към индивидуализацията на наказанието, не са оценени от въззивния съд в тяхната действителна значимост и конкретна тежест.
На внимателна преценка подлежи приетата от САС като смекчаващо обстоятелство продължителност на процеса, се казва в решението на ВКС. Наказателното производство, водено срещу подсъдимата, е било с продължителност около 5 години от извършване на деянието.
Нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ, включващ и разглеждане на делото в разумен срок, подлежи на компенсация чрез намаляване на наказанието.
Доколко продължителността на едно производство е разумна, следва да се преценява в светлината на конкретните обстоятелства по делото, като се прилагат критериите, изведени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а именно сложността на делото, поведението на подсъдимите лица и това на компетентните органи, а не само с оглед времевата продължителност на процеса, подчертава тричленният състав на ВКС.
Също така надценено е значението на констатациите от проверката на ИА „Главна инспекция по труда“ във връзка с допуснати от работодателя нарушения на Кодекса на труда относно полагането на извънреден труд - продължителността на работното време и осигуряването на необходимите почивки.
При преценката на това обстоятелство (същото не може да бъде игнорирано) и по-точно на неговото значение при определяне на наказанието, не следва да се пренебрегва фактът, че положеният от подсъдимата извънреден труд е резултат на нейното доброволно желание, а не е по силата на административно разпореждане от ръководството на болничното заведение.
По отношение на изразеното съжаление от подсъдимата в последната ú дума пред въззивния съд и на допълнително събраните характеристични данни за личността ú върховните съдии приемат, че те не могат да бъдат ценени като допълнителни смекчаващи отговорността обстоятелства. Изразеното от подсъдимата пред САС съжаление е заявено декларативно и твърде късно, за да се приеме, че то е с цел разкаяние.
Добрите характеристични данни са сред смекчаващите обстоятелства, ценени още от първия съд и възприети за такива от въззивната инстанция, поради което събраните допълнителни доказателства ги подкрепят, но не могат да бъдат ценени самостоятелно втори път.
Тричленният състав на ВКС е категоричен, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към степента на обществена опасност на деянието и дееца.
Според върховните съдии, уваженият размер на гражданския иск не сочи на явна несправедливост, като изцяло правилна е преценката на решаващите съдилища.
