Радосвет Радев: Успехът върви с огорчението
Радосвет Радев: Успехът върви с огорчението / снимка: Sofia Photo Agency, архив

3.05.2009, сп.Мениджър

За да стигнеш до микрофона в „Дарик радио”, трябва да си изял поне две торби сол, казва изпълнителният директор

Чувала съм, че първите 300 000 долара, взети за създаването на „Дарик радио”, са единствените кредити, които сте ползвали за медията. При това сте ги върнали предсрочно. Това резултат на консерватизъм ли беше, или на далновидност?

От гледна точка на 2009 г. най-вероятно това изглежда героична постъпка. От гледна точка на онова време обаче основният мотив за ранното изплащане на кредита ми беше страхът. Капитализмът в България бе едва на 2-3 години, достъпът до парите не беше труден, но пък усещането беше за голяма отговорност. Хората бяха изкушени от случващото се в утвърдените икономики, където човек първо работи за името си, а след това то работи за него. Така че от кредити ме е възпрял главно естественият човешки страх какво ще стане с името ми, ако дължа пари, а не мога да ги върна, отколкото някаква страшна бизнес идея. Само няколко години по-късно, през 1997-1998 г., на тази случка с предсрочното връщане можеше да се погледне и по един напълно негативен начин. Като върховна глупост, защото, ако бях обърнал кредита в левове, при хиперинфлацията щях да дам не 300 0000 долара, а 3000. Оценката на нещата винаги зависи от годината, в която се връщаме.

Как се развиват другите ви бизнес проекти? Има ли инвестиции, от които трябва да се откажете заради кризата?

Продължавам да твърдя, че още никой не е описал истинската дефиниция на кризата в България. Тъй като тя е привнесена отвън, вероятно ще се почувства в отраслите, които са експортно ориентирани. Но пък от друга страна, експортът с ниска цена ще се радва на една по-голяма продава-емост в условията на криза, факт е само рецесията в т.нар. вътрешен износ - нещата, които се купуват в България от чужденци, недвижимите имоти. Преди дни разговарях с главния архитект на София, който каза, че откакто е на този пост, за първи път му се случва да издаде за един месец само три разрешителни за строеж в София. Кризата в недвижимите имоти ще доведе респективно до спад на цените на суровини, на материали, до съкращаване на работници в строителната индустрия. Това ме накара да спра всякакво конкретно придвижване на операциите, свързани с инвестициите ми в недвижими имоти.

В гилдията ни витае тягостно очакване за това как кризата ще се отрази на медиите. Вашата прогноза?

Българските медии проявяват доста завидна устойчивост и издръжливост на всякакви катаклизми. От друга страна, трябва да се има предвид и това, че 2009 е година на избори за Европарламент и национален парламент. Голяма част от медиите ще бъдат спасени от бюджетите на политическата реклама. А те са значителни. Само преди месеци видяхме какви милиарди се изляха в САЩ за тяхната кандидатпрези-дентска борба. България не е Америка, но и у нас медиите ще оцелеят с изборната бюджетна патерица. Не всички, разбира се, могат да разчитат на нея. По всяка вероятност ще има и затворени медии, и съкратени журналисти. Но това ще бъде и оздравяващ процес. Изведнъж ще се окаже, че работа, която се върши от 10 души, може успешно да се върши и от трима.

Изливането на бюджети на политическата реклама не отваря ли въпроса за друг вид криза в медиите - кризата на морала и проблема с поръчковата журналистика?

Аз като че ли съм единственият човек в българските медии, който може да си присвои почетната титла „Правил всички избори в България през последните години”. И искам да кажа добри думи за това, че парите за изборните кампании отиват в медиите. В политическите битки мръсните пари са парите, които не стигат до медиите. Ако една политическа формация иска да разкрие по модерен и цивилизован начин в дадена медия своите политически идеи за развитието на страната в следващите четири години и това става в откровена конкуренция с друг политически субект, то ние, журналистите, сме свършили най-важното. Изпълнили сме ролята си на посредник, дали сме възможност на нашия читател, слушател или зрител да избере онова, което в най-голяма степен се доближава до неговото разбиране за устройството на това общество. Смятам, че утвърдените, сериозните медии се държат консервативно и равно почтено с всичките политически кандидати. Когато парите за изборите не отиват в медиите, тогава
стават нечисти - тогава се купуват гласове, подаряват се маратонки и кебапчета. И не съм сигурен, че този проблем ще бъде решен със завишаването на санкциите за купуването на гласове в Наказателния кодекс.

Има ли социологически агенции, с които вие не бихте работили по време на изборите заради подозрения, че са корумпирани?

За тия години съм минал през почти всички фази на емоционалния контакт със социологическите агенции - от голямо приятелство до откровено враждуване. Причината да съм в конфликт с тях изчезна по естествен начин. Случи се в момента, в който изчезнаха евтините собственици на медии и бяха сменени от модерни, световно утвърдени медийни компании, които не дават парите си за подкупването на социологически агенции и за манипулативни изследвания, а използват средствата, за да развият програмния си продукт.

От 1942 г., когато в САЩ се появява телевизията, периодично се чуват гласове за края на радиото. Как си обяснявате, че в цифровата ера то става все по-предпочитана медия?

В началото на 21 век един от големите проблеми на човечеството са задръст-ванията. Това е един от начините, по който мога да си обясня, че най-накрая или за сетен път радиото е оценено от човечеството. Има и нещо друго. Радиото е зависимо повече от съдържанието, отколкото от технологиите. Тази битка, която сега гледаме у нас за мултип-лексите, за цифровата телевизия, показва, че дори телевизията отива в стандарти, познати в части от Европа. А в радиото нещата не се променят. Един от най-бомбас-тичните вероятни фалити в Америка е на сателитното радио - „Сириус и Ексен”. Това, което ще се отрази добре на радиото, е конвергирането на всички отделни медии в някакви преносими мултифункционални устройства - като мобилния телефон, който може да бъде и радио, и телевизия, и печатно издание.

Какви идеи имате за развитието на „Дарик радио”?

За съжаление „Дарик радио” достигна лимита си. Какво можем да направим повече - денонощието е 24 часа, няма как да излъчваме 25 часа, покритието ни на страната е около 90 на сто. Ако има някакво развитие, то е в посока уеб проектите - новинарските и музикалните сайтове. Тук вече няма граници на екстензивния растеж.

Тази година в нощта на Оскарите мно го от филмите носеха послание към успелия човек: Спри и помисли това ли е животът, за който си мечтал? Не си ли се отдалечил от мечтите на младостта? Вие задавате ли си понякога тези въпроси?

Първо, не смятам, че съм събрал всичките цветя и всичките магарешки бодили в избора, който съм направил в живота. От друга страна, не виждам как бих живял в някакъв нов, различен вектор от вече избрания, защото не знам достатъчни ли ще са нивото ми на компетентност, дори нивото на личния ми хъс и амбиции. Но някои неща, които се случиха с мои близки хора от бизнеса и партньори, ме накараха да се замисля защо, ако някой приеме, че това, което съм направил досега, е нещо успешно, то трябва задължително да върви с презрението, с опита да откраднеш, да получиш, без да си се постарал. И дали спечелените пари са си стрували загубените приятелства. Това са все въпроси, които всеки нормален човек си задава, когато се опитва да погледне извървения път. Ако трябва сега да започна нещо отначало, сигурно щях много по-рано да прекъсна с романтичната си представа, че хората около теб трябва да вървят с теб, отвъд чистия бизнес аспект. Истината е, че успехът върви с огорчението. И ако си много чувствителен човек, може да си кажеш: майната му на тоя успех, как можах да си загубя приятелствата заради него. Но ти, ако си загубил приятелствата си в такава ситуация, те толкова са били и приятелства...

Как се промени мениджърският ви стил през тези 16 години, откакто съществува „Дарик радио”?

Може би обективността ми днес е по-голяма отпреди, също както и скоростта на вземане на управленски решения. Може би имам в себе си типизация на решаването на казуси. Със сигурност преди години съм вярвал много повече на хората. С годините разбрах, че в действителност няма хора, които са научени да бъдат добри и лоялни. Те трябва да бъдат печеле-ни, за да бъдат такива, трябва да бъдат научени да работят. И ако успееш да ги направиш съпричастни съучастници в твоя успех, след време, когато има криза, както е в момента, те не страдат толкова много, че са съучастници и в кризата. Имам чувството, че тежката имунизация
на изключително нечестната криза от 1996-1997 г. закали цялата мениджърска класа у нас. Това е и основанието ми да бъда оптимист в кризата.

Продължавате ли да познавате всеки от служителите си както в началото?

Няма човек, когото да не познавам. Около тържествата за 16-тия рожден ден на „Дарик” зададох въпроса кой е най-младият служител. Оказа се 21-годишният Павел Хаджиев, когото познавах като име. Седнахме заедно и си казахме „Наздраве”.

Защо се увеличава броят на журналистите без памет, назначавани на водещи позиции в медиите?

Колегите от Съюза за електронни медии разказваха, че завършващи студенти от факултета по журналистика на по 22-23 години вече искат да водят предавания. Човешкият стремеж за развитие е нещо прекрасно, въпросът е колко лесен е достъпът до славата. Медията е слава. При всеки друг вид трудовоправно отношение работодателят изисква конкретен вид работа срещу конкретен вид възнаграждение. А работодателят в медиите освен парите осигурява на абсолютно неизвестния до този момент човек и публичност, значимост.

Добавена стойност...

Има някои хора, които ценят много повече тази втората, добавената стойност, отколкото същинската. Материализират я във вечери или в недвижими имоти, ако не ги хванат, разбира се. Въпрос на стил и на консерватизъм на медийния мениджмънт е да не допусне неподготвени хора до червения килим на медийната слава. В „Дарик радио” сме извели принципа, че истинският и естествен път, за да стигнеш до микрофона, е да си изял поне две торби сол. И този принцип дава резултати - всеки човек, работил в нашето радио и излязъл от него, е намерил добра реализация във всяка от добрите други медии. Неподготвеността на хората, които ние неволно произвеждаме в звезди, след това по обратен път въздейства на обществения вкус и ценности. Оттам тръгват и опростачването, и плиткостта на целите, и плиткостта на разбирането на живота. И след това няма защо да се сърдим, че този човек, който потребява медийния ни продукт, започва да си пада по риалити форматите и не може да разбере някоя по-аналитична и сериозна програма, която родителите му биха предпочели. Казвам го с болка.

Тази година за втори път у нас ще се излъчи „Мениджър на годината”. Как виждате развитието на конкурса?

Моят приятелски съвет е да се засили оценката на мениджъра в конкретната икономическа ситуация. Много е важно да се датира успехът. Ако за 2008 г. критерият е бил увеличаване на обороти, печалби, социална отговорност, през 2009 г. основният въпрос е оцеляването. Конкурсът „Мениджър на годината” създава новата стопанска история на България. И би било много добре, когато един ден някой отвори историята на конкурса, да знае, че мениджърът на 2009 г. може и да изглежда по-малък от мениджъра на 2008 г. Но пък е проявил друг тип важни мениджърски качества, позволили му да развие компанията в тази именно нова, агресивна среда на криза и неизвестност. В най-най-стария „Мениджър на годината”, който правех през 1987-1988 г. в БНР, давахме на кандидатите да решават дори задачи. Но не знам дали това е приложимо днес, защото на човек може да му бръмчи главата от сутрин до вечер и да не му е до решаване на уравнения.

Какви са другите големи провокации за мениджъра през 2009 г. освен оцеляването?

Да си изкупиш конкурентите. Да си толкова добър, да имаш парите и да можеш
да си напазаруваш конкурентите. Ще видите, че и това ще се случи.

Политологът Валентин Вацев има интересна теза - че в годините на кризата средната класа у нас ще бъде изправена пред два пътя: смърт или емиграция. Вашият коментар?

Зависи каква е дефиницията за средната класа. В България средната класа не е онова, което е в Америка. В САЩ дефиницията за средна класа е 250 000 долара годишен доход. В България с такъв доход моментално отскачаш към групата на свръх-богатите. Пресилено е да мислим за смъртта на средната класа. Моите най-добри журналисти са хора, които принадлежат към средната класа у нас. Аз нямам причини да ги съкратя, те нямат причини да не получават заплатите си, да не харчат, да не плащат кредитите си. Даже в условията на криза получаваните от тях пари може да имат по-голяма покупателна стойност. По принцип пред средната класа винаги е имало два пътя: или да отиде в армията на евтиния наемен труд, или да стане толкова богата, че да се присъедини към това, което в САЩ наричат upper middle class*. A какво лошо има в емиграцията? Ако вследствие на това научиш какво значи трудови навици или разбереш, че не трябва да хвърляш боклуци на улицата, след това самият ти ще се държиш по друг начин и в родината си. Проблемът е не когато бедните бягат от една страна, а когато започнат да бягат богатите. В момента точно това се подготвя в държавата ни. Как иначе да разбираме заглавия: „Подгонват богаташите с над 500 000 лева имущество”? Кой си е купил у нас през 2008 г. имущество за половин милион? Кого ще хванат с тази закана, когато има закон за 5-годишна давност за доказване на приходите? Странните истории, които се случиха в България, бяха до 2000 г. Оттам нататък нямаше големи изненади. Богатата класа е консервативна, тя не иска да пуска никой друг при себе си. Понеже капитализмът ни е още много млад, ние се чудим как може богатите да се женят помежду си, за да запазят богатството. Но това ще се случи и у нас. Мразенето на богатите в България кара човек да си мисли, че страната ни действително заслужава да има само богати хора като Гад Зееви и Прамод Митал. Тя плаче за такива. Гад Зееви е най-правилният човек за България. Разказвали са ми, че и в Турция е било същото до преврата на Кенан Еврен през 1980 г. Всички са мразели богатите, чак след това нещата се променили.

Тоест и ние да чакаме нашия Кенан Еврен?

Не знам кого чакаме. Със сигурност Кенан Еврен вече няма да имаме, защото мина времето на военните преврати. Но е факт, че България трябва да се модернизира, както и това, че е заложник на недоброто си правно устройство.

Всички това казват и нищо не се прави...

Няма как да стане. Нашата Конституция така е направена, че самосъхранява себе си. Конституцията е консервативно нещо. Затова трябва да се прави с много акъл. А нашата е направена с много лозунги.

Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

20 години Дарик радио