Търновка с награда от национален конкурс
Търновка с награда от национален конкурс / netinfo
24- годишната Юлия Димова от В. Търново е един от победителите в националния конкурс за есе “Европейската ценност на моя град”, който се проведе в рамките на проекта “Дни на Европа- 2006. България- европейска ценност”. Юлия Димова спечели журито с увлекателния разказ за това как случайно е открила красотата на Преображенския манастир край В. Търново. Награждаването в конкурса се проведе на 20 юни в София, като победителите бяха наградени от ръководителя на делегацията на Европейската комисия в България Димитрис Куркулас, посланика на Австрия д-р Карл Дийм и посланика на Финландия Кауко Ямсен. Освен почетни грамоти те получиха и книгата “История на Европа”. Общо 59 есета на участници на възраст между 12 и 69 години от 25 градове села се включиха в конкурса. Ето и есето на Юлия Димова. ЗАД ЗАВОЯ Винаги съм обичала да пътувам. Тая мисъл така се е загнездила в мозъчето ми, че не престава да тиктака. Тиктакането е така досадно, щото постоянно си мисля колко хубаво би било да изпия едно кафе на Шанз Елизе, после по една пица във Верона и хоп на плаж в Гърция. Да, така ще я кръстосам тая Европа, че тристайният ми апартамент няма да може да побере снимките от пътуванията. Но така или иначе, по-далече от носа си не съм ходила. Само българска шкембе чорба ям, а шопската салатка с ракийка гарнирам. Подобни мисли скачат в съзнанието ми през един хубав майски ден. Вървя си аз по калдъръмените улички на града и размишлявам. Ех, сега вместо тез камънаци да ритам, друго ще e да се разхождам в Барселона. Не че не си обичам града, тук живея от дете. А това тук е Велико Търново. От мисъл на мисъл, от уличка на уличка се озовавам в покрайнините на града. Хубав, слънчев ден е и леко съм се позапъхтяла от толкова баири - разпространено нещо в Търново. От върха на квартал Вароша се оглеждам. Не може да се отрече, че е хубаво. Радвам се на гледката и отдъхвам доволно. Уличката свършва, но ето че зад ъгъла съзирам една пътечица. Една такава на пръв поглед никаква. Мъничка, тихичка, без въобще да ми обръща внимание. Съвсем непретенциозна като малка маргаритка сред рози. Седи си и мълчи. Вие се между дъбовете и изчезва нейде. То през май едно зелено, хубаво, душата ти се пълни с кеф. Една птичка наблизо пропищява и толкоз ми трябва. Смело закрачвам напред. На едно място пътечката се разделя. Е, щом съм стигнала до тук, няма да се връщам я. Ала-бала-ница и поемам по едната. Изведнъж тая така непретенциозна пътека се спуска право надолу и вече не изглежда така безобидна. Меката трева е заменена от стръмни скали. Мислите за всички онези места, за които съм чувала, отдавна са се изпарили. Сега ме води желанието на следотърсач и любопитството какво има зад завоя. Да открия къде ще ме отведе тая пътечка. Какво ли има на края й? Дали не е старинен дворец? Някоя златна монета да намеря, какъв кеф ще бъде (се надява въображението ми). Събирам смелост и започвам да слизам. Не щеш ли, застигам дядо с една коза и три малки яренца. Докато се усетя и вече сме се разговорили. Обсъдихме кой от коя част на града е, къде уча и тем подобни. Получавам дори покана да му гостувам. Обещава да ми покаже как сам прави кларнети. Решава да ме впечатли с познанията си по чужди езици. Немски, румънски и френски фрази ми рецитира поучително. Но нямам време да се застоявам, защото любопитството ме тласка напред. Усмихвам се мило, махвам с ръка и потеглям. Чувам обаче на изпроводяк да подвиква след мен “И да питаш за дядо Енчо. Доведи и родителите си, ей тъй да се сприятелим ми се иска. Мен всички ме знаят в квартала”. Но вече съм отминала да гоня една синя пеперуда. Тя лети точно пред мен и все едно ме подканя: “Следвай ме, аз ще ти покажа пътя”. Странно дървено мостче се изпречва на пътя ми. Точно между скалите. Първо слизам по стръмна дървена стълба, пресичам малка рекичка и се качвам нагоре по каменни стъпала. Нямам време за оглед, защото вече съм зърнала там долу пейки с масички. Дочувам глъчка от весела компания. След още минутка и съм преодоляла последното слизане. И там се открива едно ново тайнство – малко водопадче и дървени пейки отстрани. Чувствам се страхотно, все едно съм изкачила Еверест и съм погледнала света от Космоса. Докато зяпам в захлас водопада, един младеж се приближава, представя се за Пепи и небрежно ме пита от къде съм. Някой ми подава бира и аз вече честитя рождения ден на Маги – новата ми позната, която празнува на водопада. Запали се огън, пекоха се кебапчета и се пяха песни, то се знае. От тях научавам, че наблизо има манастир. А колко й трябва на една весела компания, едно намигване и се впускаме в това приключение. Както се казва: “сред игри и закачки”, достигаме заветната цел. На пейката заварваме белобрад монах, който ни приканва да влезем. Пепи влезе в ролята си на екскурзовод и ме осведоми, че това е Преображенският манастир. Аз естествено знаех, че е край Търново, но никога не бях ходила. Всички се умълчахме и тихо пристъпихме в храма. Запалихме по свещичка, след което отец Георги влезе в ролята на любезен домакин и ни почерпи с турско кафе и бяло сладко. От него научихме, че манастирът е основан през 14 в., но повечето постройки са от 19 в. Строежът на църквата е завършен от майстор Кольо Фичето, а изписването е от Захари Зограф, който сътворява стенописа “Колелото на живота”. Това ни кара да се замислим не само за повтарящия се кръговрат, но и за преходността и колко ценен е всеки миг. Чудя се къде съм била до сега? Как съм живяла двайсет години, без да зърна това място? Дори не съм и подозирала, че на няма и 30 минути от вкъщи има един нов свят и нови приятели. Както винаги се оказва, че прехласвайки се по чуждото, по страни, земи и места, не оценявам собственото си бижу. Напоследък съм чест посетител при бай Георги, които знае много не само за историята на манастира, но и за историята на България. С новите ми познати открихме и други такива малки и непретенциозни пътечици из Търново, който чакат да бъдат посетени и от други. Много хора свързват града ми само с Царевец, но той е много повече от това. Във Велико Търново има от всичко - красиви улички, много музеи, природа, живописна река и всичко това гарнирано с приятни хора. Вече съм убедена, че винаги ще го обичам моя град, защото той е не просто място за живеене. Той е едно предизвикателство, усещане. Усмихва ми се кротко и ме приканва към приключения. Разкрива се малко по малко, като свенлива девица, но от това ме кара да се влюбя още по-отчаяно. Всичко това е възможно да Ви се случи и на Вас, ако посетите Велико Търново, просто трябва да се оставите на течението и да надникнете какво има зад завоя.
Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Велико Търново