На 13 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор, който урежда отношенията на Балканите след Руско-турската война (1877-1878).
Документът се състои от 64 члена и практически унищожава разпоредбите на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия и Османската империя, който предвижда да се възстанови Българската държава на широка етническа територия, като й дава теоретична независимост под протекцията на Русия и намаляване на Европейска Турция до тясна ивица като територия.
Великите сили не позволяват това да се случи като целта е да не се позволи на Русия да разшири сферата си на влияние до Средиземно море. Великобритания, Австро-Унгария и Германия се намесват и свикват Берлинския конгрес, на който възстановяват голяма част от Османската империя и остяват малки, слаби буферни държави на Балканския полуостров. Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост от Османската империя.
Берлинският договор става основа не само за международното положение на Балканите през следващите три десетилетия. След подписването му те се превръщат във възел от международни противоречия. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.).
Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта си, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция.
Въпреки всички усилия, идеите на Берлинския договор съпътстват политиката относно Балканите и до днес.
