Българските народни вярвания са богати и разнообразни, водещи началото си много назад във времето. От някои традиции са останали само спомените и ако имаме късмет – обредни предмети. Такъв е примерът с вотивите.
Терминът вотив за много хора е малко познат. Той идва от латинската дума еx voto – вричане, оброк. Сред народа са разпространени като оброци. Те се отнасят към предметите с култово предназначение, макар и не за преките нужди на църквата. Това са най-просто казано – метални обредни плочки, най-често сребърни, символизиращи заболяла част от тялото или желание за нещо. Поднасяни са като дар към бога с молитва и благодарност. Даровете са лични, рядкост е едно лице да дари в интерес на друго.
Археологическите разкопки свидетелстват, че оброчните практики съществуват от неолита до днес. Познати са в древния Египет, Асирия, Гърция, Рим, при етруските и траките. От стари времена хората жертват по нещо (поднасят дар) за божествата заради съзнанието за зависимост от тях или в знак на благодарност за проявена милост.
Този дар е свързан с езическата, а по-късно – с християнската религия. Дълго време след приемането на християнството продължават да битуват различни езически предания, представи и обичаи. Църквата води борба с тях – някои унищожава, а други християнизира.
Така се случва и с оброците. Дълго време вотивните практики сред новопокръстените са осъждани, а в последствие църквата ги е приема и им придава християнски характер. Така вотивите се превръщат в част от християнската традиция в Европа, като си остават част и от битовите практики и фолклора на населението.
Поставят се на свети места, най-често върху икони в храмовете. Прикрепват се към тях по три начина: с помощта на пчелен восък, като се залепват направо за живописния слой; поставят се между иконописното поле и рамката или се привързват с червен конец към самата икона. При последния случай на вотивите допълнително се пробиват дупчици, през които да се наниже конеца. Но масово са прилагани първите два начина за прикрепване. Това съдим по остатъците от восък на обратната страна на вотивите, запазени днес в Регионален исторически музей – Габрово и в църквите в региона.
При теренни проучвания на специалисти от Националния етнографския музей към БАН се споменава и четвърти начин. Вотивите се пришиват върху парче червен плат и после се прикрепват върху иконата (среща се в района на черноморска Странджа). Днес, пред иконите в някои църкви могат да се видят висящи синджирчета, на които са окачени разнообразни предмети (пръстени, гривни, медали и т.н.) натоварени със символиката на оброка, тъй като вотиви вече не се произвеждат.
Регионален исторически музей – Габрово притежава немалка колекцията от този вид пластика, наброяваща 26 броя вотиви. Плоски, тънки, повечето са изработени от сребърна сплав. Най-много са вотивите, които изобразяват женски фигури. Те са поднасяни с молба за рожба или благодарност за родено дете. С подобна молба са и изобразяваните бебета. В колекцията се срещат и вотиви – части от човешкото тяло – ръце, крака, очи и др. Интересни и по-рядко срещани са вотивите, които представят бебе в люлка и светец.
Освен горепосочените видове, в страната се срещат и за плодородие, благодат в къщата, професия и пр. Но подобни екземпляри в габровския музей не са запазени. Единични са регистрирани в храм „Св. Св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян” – Габрово.
В своите изследвания Петър Цончев – най-големият историограф на Габрово, споменава, че за църквата габровските златари изработват разни предмети още през XVIII век. Между тях посочва и вотиви – ръце, крака, ангелчета и др., като подарявани на църквата от болните, които са оздравели или от такива, които търсят изцеление. Те са поставяни върху иконите на различни светии, но най-често върху иконата на Исус Христос или на Св. Богородица – най-популярни в народната култура.
Запазените вотиви в Регионалния исторически музей и в църквите в Габрово са от периода на Възраждането и са изработени в иконографски стил, характерен по това време за цялата страна.
Вотивната практика се среща до към 50-те години на ХХ век. Но в някои по-малки селища (в Родопите, Странджа и др.) е запазена и днес. Включително и в габровския храм „Св. Св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян“. Но обичаят вече се е адаптирал към времето.
Тук вотивите или както още ги наричат „човечета“ се съхраняват в самата църква, тъй като вече не се изработват. Всеки, който желае да „остави“ своя оброк, може да го направи като си закупи вотив, както се закупува свещ. След което да го постави на иконата на съответния светец към когото се обръща или да го вземе със себе си и да преспи с него, след което го връща в храма, за да послужи на друг.
До 2016 г. пълноценно изследователско проучване на този народен обичай не е извършвано. През посочената година са обявени резултатите от мащабен Проект на Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН. Той включва изследователска дейност, изложба и реализирането на печатно издание – каталог, всичко базирано на теренни проучвания и сведения.
Създадената изложба е най-голямата до сега в страната на подобна тема. В нея са експонирани материали от 15 музеи в страната, включително и на РИМ – Габрово, който се обвърза със задачата да запази и популяризира тази не толкова известна практика днес.
Автор: Николета Маринова
