Конфликтът на Русия с Украйна неимоверно усложни международната обстановка в икономическо и стратегическо отношение. Европейският съюз и Съединените щати застанаха твърдо в подкрепа на нападнатата Украйна и наложиха разнообразни санкции на агресора. Остават обаче още ефективни ходове, които международната общност би могла да предприеме, за да засили изолацията на Русия и да придвижи развитието на конфликта в желаната посока. Един от тези ходове е търсенето на работещ диалог с две големи азиатски държави – Иран и Индия.
Ако проследим развитието на отношенията на САЩ и ЕС от една страна с Иран от друга и с Индия от трета, можем да откроим силните и слабите страни на западната дипломация до момента, както и възможностите за привличане на още страни, които подкрепят суверенитета на Украйна или поне не съдействат на руската агресия.
След Ислямската революция в Иран (1979 г.) и кризата с америакнските заложници в Техеран (1979 – 1981 г.), страната вече не се разглежда от САЩ и западноевропейските страни като надежден партньор за преговори, а ядрената ѝ програма буди откровено недоверие у Израел, Саудитска Арабия и САЩ. Следват икономически санкции. Част от тези санкции произхождат от ООН и имат международна юридическа валидност. Друга част от санкциите принадлежат на американското законодателство, но заради значимостта на американските компании в световната икономика, не могат да бъдат пренебрегвани и от голяма част от неамериканските фирми. Те не подлежат, разбира се, на наказателна отговорност, но рискуват да бъдат стигматизирани и изолирани.
В следствие на санкциите Иран губи достъп до редица високотехнологични стоки и услуги и е значително ограничен в износа на енергоносители. Илюстративен пример в това отношение е трудният внос на резервни части за иранските граждански самолети, купени преди санкциите и произтичащите от това проблеми в тяхната поддръжка. Освен това Иран се стреми към разширен износ на петрол и газ за да увеличи националните си приходи. Развитието на ядрената му програма е тясно свързано както с икономическата му политика, така и с геополитиката на санкциите: Иран планира строежа на нови ядрени електроцентрали за да покрива чрез тях нарастващите енергийните нужди на вътрешния си пазар и така да освободи още количества петрол и газ за износ. Тези цели не могат да бъдат постигнати с единствената действаща иранска ядрена електроцентрала в Бушер с мощност от 915 мегаватчаса – скромен капацитет за страна с увеличаващо се население от около 85 милиона души. От друга страна, развиването на ядрената програма на близкоизточната страна служи и за отправяне на заплахи, че ако санкциите не бъдат премахнати, Иран ще разработи радиологично или ядрено оръжие, под чийто прицел може да попадне Израел, Саудитска Арабия или други съюзници на САЩ в региона.
Редувайки заплахи и дипломация, Иран търси премахване на международните санкции и признание за правото на страната да обогатява уран и да ползва ядрени технологии. Едно от значителните достижения на кабинета на американския президент Барак Обама беше сключването на т. нар. Съвместен всеобхватен план за действие (Joint Comprehensive Plan of Action) през 2015 г. с участието не само на САЩ и Иран, но и на Великобритания, Франция, Германия, Европейския съюз, Русия и Китай. За положителното развитие на преговорите допринесе значително и посредничеството на Европейския съюз, благодарение на което и двете преговарящи страни смекчиха позициите си. Договорът обаче не просъществува дълго. Подписването му предизвика остри реакции в Саудитска Арабия и особено в Израел. След избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, външнополитическият курс на Америка рязко се промени. Отношенията с Израел се подобриха значително, но на висока цена: всичко постигнато в преговорите с Иран беше заличено, а САЩ се оттеглиха от договора през май 2018 г. В тогавашния момент това изглеждаше приемливо и не будеше притеснения, но в контекста на набиращата скорост енергийна и ценова криза, Европа и САЩ тепърва ще изчисляват щетите от влошаването на отношенията с енергийния гигант от Персийския залив. Допълнително усложнение в момента е нежеланието на Саудитска Арабия да увеличи добивите си от петрол и да изнася повече енергия за Запада. В момента САЩ се намират в уникалната ситуация да бъдат в лоши отношения едновременно и с двамата противници в Залива: Иран и Саудитска Арабия. При това проблемът за кабинета на Байдън се задълбочава и вътрешнополитически заради повишаването на цените на петрола вътре в страната: обратнопропорционално на растящите цени рейтингът на настоящият президент чувствително спада. В този контекст застоят и неяснотата в отношенията с Иран, въпреки някои обнадеждаващи сигнали, не са никак благотворни от стопанска и политическа гледна точка и полезният ход на Байдън би бил връщане към линията на предшественика му демократ Обама.
Страна, която неведнъж е изразявала желание да купува и е купувала ирански петрол, несъобразявайки се със западната линия на поведение, е Индия. Голямото ѝ население и бърза урбанизация и индустриализация я превръщат в жаден за все по-големи количества енергия потребител. Търговските отношения, които възникват между Индия и Иран на основа енергоносители не са единственият фактор за сближаването между двете страни. Обединява ги и взаимната неприязън към Пакистан.
Иран като шиитска страна, обявила се за защитник на шиизма по света, е в естествен конфликт със сунитски Пакистан, който от своя страна е силно обвързан със Саудитска Арабия. Последното, меко казано, не увеличава симпатиите на Иран към своя източен съсед. Роля играят и кървавите атентати, които сунитски екстремисти са организирали срещу шиитското малцинство в Пакистан.
Индия няма как да не възразява срещу претенциите на Пакистан да обединява всички мюсюлмани на полуостров Индостан. Мюсюлманското малцинство в Индия е най-голямото в света мюсюлманско малцинство. Граничните индийски щати Джаму и Кашмир са нестихващи огнища на конфликта между двете страни: при разделянето на Индия и Пакистан в средата на миналия век преобладаващото мюсюлманското население в тази област е предпочитало да се присъедини към Пакистан, но наследственият политически елит на Джаму и Кашмир избира присъединяване към Индия. Традиционна политика на пакистанските правителства е да се стремят да привличат на своя страна мюсюлманите в Индия, като дават широка гласност на всякакви случаи на реална или имагинерна дискриминация срещу тези хора от страна на индийските власти. Индийската позиция по въпроса е, че мюсюлманите са равноправни на всички останали религиозни малцинства в разноликата в това отношение страна. На практика дискриминацията често се дължи повече на кастови, а не само на религиозни предразсъдъци.
Това, което задържа Индия относително по-близо до Русия не е само разбирателството ѝ с Иран. Южноазиатската страна е силно зависима от вноса на руско оръжие. Индия е един от основните купувачи на руска военна техника, като този тип търговски връзки са традиционни и съществуват още от времето на Студената война. Все пак, главните причини Индия да бъде толкова крупен клиент на руската военна промишленост са други: руското оръжие е евтино и надеждно, a Индия със своето население от 1,4 милиарда души се нуждае от големи количества оръжие. За нея е жизнено важно да поддържа голяма и боеспособна армия не само заради Пакистан. Друг опасен съсед на Индия е Китай. Двете държави неведнъж през последните години са стигали до въоръжени сблъсъци с жертви по границата си в Хималаите, въпреки тежкия терен. Причините за споровете им са както демаркационни спорове, основаващи се на това, че Китай не признава северната граница на Индия, начертана от британските колонизатори, така и външнополитическите им партньорства: Китай въоръжава Пакистан, а Индия признава независимостта на Тибет от Китай и предоставя политическо убежище на Далай Лама.
Въпреки всичко казано, Индия не е склонна да се държи като руски сателит. В последните години тя купува оръжие и от САЩ, но високата цена на американската военна техника води до това, че азиатската страна трудно може да си позволи необходимите количества.
Друг сигнал от страна на Индия, че е отворена за диалог със западните държави е поведението ѝ по време на гласуването за отстраняването на Русия от Съвета по правата на човека на ООН. Въпреки предупреждението, че Русия ще смята за жест на враждебност дори гласуване с „въздържал се“, Индия гласува именно така. Ако ѝ се предостави изгодна алтернатива за въоръжаване на приемлива цена, напълно възможно е тя да се отдалечи от руската орбита. В тази посока вече бяха предприети конкретни действия. На 11 април президентът на САЩ Джо Байдън и министър-председателят на Индия Нарендра Моди са провели телефонен разговор, иницииран от Вашингтон. По време на разговора американският държавен глава помолил индийския премиер да не увеличава покупките на руски петрол докато САЩ и съюзниците им се опитват да намалят приходите на Москва от продажба на енергия. В замяна на това Байдън е обещал да помогне на азиатската страна да диферсифицира своите източници на енергия. Двамата са се разбрали да се срещнат за разговори в Токио, на 24 май, в рамките на среща на т.нар. Quad (САЩ, Япония, Индия, Австралия). Отделно от това, се е провела среща между американският държавен секретар Антъни Блинкен и индийския външен министър Субрахнянам Джайшанкар, по време на която първият дипломат на Индия е отбелязал, че според официални данни за месец страната му е купила по-малко руски петрол отколкото Европа за един следобед. Отново на 11 май се е провела среща и между военните министри на двете държави, по време на която американският министър на отбраната Лойд Остин и индийския му колега Раджнат Сингх обсъдили задълбочаване на сътрудничеството помежду си в сферата на отбраната.
Към момента Индия и Иран изглеждат по-скоро близки до Русия. Дори и само да ѝ предоставят своя благосклонен неутралитет, това е достатъчно, за да дестабилизира опитите на демократичния свят за изолиране на Русия. Ако Иран допуска трафик на стоки към Русия, с която го дели Каспийско море, а Индия внася валута в икономиката на Руската федерация, това е съществена помощ за Москва. Въпрос на политическа воля и реални действия е тези страни да бъдат привлечени извън влиянието на Путин, където в момента ги държи неумела дипломация и натрупани грешки от миналото.
Ако проследим развитието на отношенията на САЩ и ЕС от една страна с Иран от друга и с Индия от трета, можем да откроим силните и слабите страни на западната дипломация до момента, както и възможностите за привличане на още страни, които подкрепят суверенитета на Украйна или поне не съдействат на руската агресия.
След Ислямската революция в Иран (1979 г.) и кризата с америакнските заложници в Техеран (1979 – 1981 г.), страната вече не се разглежда от САЩ и западноевропейските страни като надежден партньор за преговори, а ядрената ѝ програма буди откровено недоверие у Израел, Саудитска Арабия и САЩ. Следват икономически санкции. Част от тези санкции произхождат от ООН и имат международна юридическа валидност. Друга част от санкциите принадлежат на американското законодателство, но заради значимостта на американските компании в световната икономика, не могат да бъдат пренебрегвани и от голяма част от неамериканските фирми. Те не подлежат, разбира се, на наказателна отговорност, но рискуват да бъдат стигматизирани и изолирани.
В следствие на санкциите Иран губи достъп до редица високотехнологични стоки и услуги и е значително ограничен в износа на енергоносители. Илюстративен пример в това отношение е трудният внос на резервни части за иранските граждански самолети, купени преди санкциите и произтичащите от това проблеми в тяхната поддръжка. Освен това Иран се стреми към разширен износ на петрол и газ за да увеличи националните си приходи. Развитието на ядрената му програма е тясно свързано както с икономическата му политика, така и с геополитиката на санкциите: Иран планира строежа на нови ядрени електроцентрали за да покрива чрез тях нарастващите енергийните нужди на вътрешния си пазар и така да освободи още количества петрол и газ за износ. Тези цели не могат да бъдат постигнати с единствената действаща иранска ядрена електроцентрала в Бушер с мощност от 915 мегаватчаса – скромен капацитет за страна с увеличаващо се население от около 85 милиона души. От друга страна, развиването на ядрената програма на близкоизточната страна служи и за отправяне на заплахи, че ако санкциите не бъдат премахнати, Иран ще разработи радиологично или ядрено оръжие, под чийто прицел може да попадне Израел, Саудитска Арабия или други съюзници на САЩ в региона.
Редувайки заплахи и дипломация, Иран търси премахване на международните санкции и признание за правото на страната да обогатява уран и да ползва ядрени технологии. Едно от значителните достижения на кабинета на американския президент Барак Обама беше сключването на т. нар. Съвместен всеобхватен план за действие (Joint Comprehensive Plan of Action) през 2015 г. с участието не само на САЩ и Иран, но и на Великобритания, Франция, Германия, Европейския съюз, Русия и Китай. За положителното развитие на преговорите допринесе значително и посредничеството на Европейския съюз, благодарение на което и двете преговарящи страни смекчиха позициите си. Договорът обаче не просъществува дълго. Подписването му предизвика остри реакции в Саудитска Арабия и особено в Израел. След избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, външнополитическият курс на Америка рязко се промени. Отношенията с Израел се подобриха значително, но на висока цена: всичко постигнато в преговорите с Иран беше заличено, а САЩ се оттеглиха от договора през май 2018 г. В тогавашния момент това изглеждаше приемливо и не будеше притеснения, но в контекста на набиращата скорост енергийна и ценова криза, Европа и САЩ тепърва ще изчисляват щетите от влошаването на отношенията с енергийния гигант от Персийския залив. Допълнително усложнение в момента е нежеланието на Саудитска Арабия да увеличи добивите си от петрол и да изнася повече енергия за Запада. В момента САЩ се намират в уникалната ситуация да бъдат в лоши отношения едновременно и с двамата противници в Залива: Иран и Саудитска Арабия. При това проблемът за кабинета на Байдън се задълбочава и вътрешнополитически заради повишаването на цените на петрола вътре в страната: обратнопропорционално на растящите цени рейтингът на настоящият президент чувствително спада. В този контекст застоят и неяснотата в отношенията с Иран, въпреки някои обнадеждаващи сигнали, не са никак благотворни от стопанска и политическа гледна точка и полезният ход на Байдън би бил връщане към линията на предшественика му демократ Обама.
Страна, която неведнъж е изразявала желание да купува и е купувала ирански петрол, несъобразявайки се със западната линия на поведение, е Индия. Голямото ѝ население и бърза урбанизация и индустриализация я превръщат в жаден за все по-големи количества енергия потребител. Търговските отношения, които възникват между Индия и Иран на основа енергоносители не са единственият фактор за сближаването между двете страни. Обединява ги и взаимната неприязън към Пакистан.
Иран като шиитска страна, обявила се за защитник на шиизма по света, е в естествен конфликт със сунитски Пакистан, който от своя страна е силно обвързан със Саудитска Арабия. Последното, меко казано, не увеличава симпатиите на Иран към своя източен съсед. Роля играят и кървавите атентати, които сунитски екстремисти са организирали срещу шиитското малцинство в Пакистан.
Индия няма как да не възразява срещу претенциите на Пакистан да обединява всички мюсюлмани на полуостров Индостан. Мюсюлманското малцинство в Индия е най-голямото в света мюсюлманско малцинство. Граничните индийски щати Джаму и Кашмир са нестихващи огнища на конфликта между двете страни: при разделянето на Индия и Пакистан в средата на миналия век преобладаващото мюсюлманското население в тази област е предпочитало да се присъедини към Пакистан, но наследственият политически елит на Джаму и Кашмир избира присъединяване към Индия. Традиционна политика на пакистанските правителства е да се стремят да привличат на своя страна мюсюлманите в Индия, като дават широка гласност на всякакви случаи на реална или имагинерна дискриминация срещу тези хора от страна на индийските власти. Индийската позиция по въпроса е, че мюсюлманите са равноправни на всички останали религиозни малцинства в разноликата в това отношение страна. На практика дискриминацията често се дължи повече на кастови, а не само на религиозни предразсъдъци.
Това, което задържа Индия относително по-близо до Русия не е само разбирателството ѝ с Иран. Южноазиатската страна е силно зависима от вноса на руско оръжие. Индия е един от основните купувачи на руска военна техника, като този тип търговски връзки са традиционни и съществуват още от времето на Студената война. Все пак, главните причини Индия да бъде толкова крупен клиент на руската военна промишленост са други: руското оръжие е евтино и надеждно, a Индия със своето население от 1,4 милиарда души се нуждае от големи количества оръжие. За нея е жизнено важно да поддържа голяма и боеспособна армия не само заради Пакистан. Друг опасен съсед на Индия е Китай. Двете държави неведнъж през последните години са стигали до въоръжени сблъсъци с жертви по границата си в Хималаите, въпреки тежкия терен. Причините за споровете им са както демаркационни спорове, основаващи се на това, че Китай не признава северната граница на Индия, начертана от британските колонизатори, така и външнополитическите им партньорства: Китай въоръжава Пакистан, а Индия признава независимостта на Тибет от Китай и предоставя политическо убежище на Далай Лама.
Въпреки всичко казано, Индия не е склонна да се държи като руски сателит. В последните години тя купува оръжие и от САЩ, но високата цена на американската военна техника води до това, че азиатската страна трудно може да си позволи необходимите количества.
Друг сигнал от страна на Индия, че е отворена за диалог със западните държави е поведението ѝ по време на гласуването за отстраняването на Русия от Съвета по правата на човека на ООН. Въпреки предупреждението, че Русия ще смята за жест на враждебност дори гласуване с „въздържал се“, Индия гласува именно така. Ако ѝ се предостави изгодна алтернатива за въоръжаване на приемлива цена, напълно възможно е тя да се отдалечи от руската орбита. В тази посока вече бяха предприети конкретни действия. На 11 април президентът на САЩ Джо Байдън и министър-председателят на Индия Нарендра Моди са провели телефонен разговор, иницииран от Вашингтон. По време на разговора американският държавен глава помолил индийския премиер да не увеличава покупките на руски петрол докато САЩ и съюзниците им се опитват да намалят приходите на Москва от продажба на енергия. В замяна на това Байдън е обещал да помогне на азиатската страна да диферсифицира своите източници на енергия. Двамата са се разбрали да се срещнат за разговори в Токио, на 24 май, в рамките на среща на т.нар. Quad (САЩ, Япония, Индия, Австралия). Отделно от това, се е провела среща между американският държавен секретар Антъни Блинкен и индийския външен министър Субрахнянам Джайшанкар, по време на която първият дипломат на Индия е отбелязал, че според официални данни за месец страната му е купила по-малко руски петрол отколкото Европа за един следобед. Отново на 11 май се е провела среща и между военните министри на двете държави, по време на която американският министър на отбраната Лойд Остин и индийския му колега Раджнат Сингх обсъдили задълбочаване на сътрудничеството помежду си в сферата на отбраната.
Към момента Индия и Иран изглеждат по-скоро близки до Русия. Дори и само да ѝ предоставят своя благосклонен неутралитет, това е достатъчно, за да дестабилизира опитите на демократичния свят за изолиране на Русия. Ако Иран допуска трафик на стоки към Русия, с която го дели Каспийско море, а Индия внася валута в икономиката на Руската федерация, това е съществена помощ за Москва. Въпрос на политическа воля и реални действия е тези страни да бъдат привлечени извън влиянието на Путин, където в момента ги държи неумела дипломация и натрупани грешки от миналото.
