През май миналата година руският президент Владимир Путин прие венецуелския лидер Николас Мадуро в Големия кремълски дворец, малко преди мащабните тържества в Москва по повод 80-годишнината от победата на Съветския съюз над нацистка Германия във Втората световна война.
Сцената имаше знаково значение и демонстрираше основния съюз на Путин в Западното полукълбо. В присъствието на руския външен министър Сергей Лавров, Путин приветства топло венецуелския си колега, като подчерта, че отношенията между Москва и Каракас се развиват „до голяма степен в резултат на личната ангажираност“ на Мадуро.
След разговори в тесен формат и официална закуска двамата президенти подписаха договор за стратегическо партньорство и сътрудничество. Арестът на Мадуро при военна операция, разпоредена от президента на САЩ Доналд Тръмп, обаче ясно показа границите на това партньорство – и същевременно очерта възможни стратегически дивиденти за Путин в контекста на новата ера на американска „дипломация на канонерките“ (демонстрация и използване на военна мощ за политически цели).
Руските дипломатически реакции срещу операцията на САЩ не закъсняха. В телефонен разговор през уикенда с изпълняващата длъжността президент на Венецуела Делси Родригес, досегашен вицепрезидент, Лавров „изрази силна солидарност с народа на Венецуела пред лицето на въоръжена агресия“.
В изказване пред Съвета за сигурност на ООН постоянният представител на Русия Василий Небензя обвини Вашингтон, че „създава нов тласък за неоколониализма и империализма“.
Забележимо отсъстваше обаче гласът на самия Путин — единственият човек, който реално има значение в руската политическа система — в първите часове и дни след американската операция за смяна на режима във Венецуела. За разлика от китайския президент Си Дзинпин, който осъди „едностранния тормоз“ от страна на САЩ, Путин не изказа ясна публична позиция. Той не коментира и последвалото задържане и отвеждане на танкера под руски флаг от американски сили в сряда. Това мълчание подхрани въпросите как Москва ще реагира на новата вълна от американски военен авантюризъм.
На пръв поглед свалянето на Мадуро изглежда като пореден геополитически неуспех за Путин. През декември 2024 г. сирийският президент Башар Асад — дългогодишен сателит на Кремъл — избяга в Русия след разпада на режима. През юни САЩ нанесоха удари по ядрени обекти в Иран, влизайки пряко в конфликт с държава, която също беше подписала стратегическо партньорство с Русия по-рано същата година.
Руски официални представители побързаха да уточнят, че стратегическото партньорство между Москва и Техеран не задължава Русия да се намесва военно, ако Иран бъде атакуван. По сходен начин, макар партньорството между Путин и Мадуро да беше представяно като израз на подкрепа за „братския венецуелски народ“ срещу външни заплахи, нахлуването на американските специални части не предизвика никакъв твърд ответен ход от страна на Москва.
Операцията за залавянето на Мадуро разкри и неудобна истина за руския военно-промишлен комплекс. По времето на предшественика му Уго Чавес венецуелските въоръжени сили започнаха мащабна модернизация с руска техника, включително системи за противовъздушна отбрана С-300, „Бук“ и 44 комплекса „Печора“. На ф заплахите за военни действия от страна на администрацията на Тръмп, Мадуро отговаряше, че венецуелската армия е разположила 5000 руски ракети за противовъздушна отбрана на ключови позиции.
„Изглежда, че тези руски противовъздушни системи не проработиха особено добре, нали?“, подигравателно заяви американският министър на отбраната Пийт Хегсет в понеделник по време на посещение в корабостроителница в Нюпорт Нюз, щата Вирджиния.
В стратегически план обаче ситуацията може да предложи и позитиви за Кремъл. Ясното очертаване от Тръмп на зона на американски интерес в Латинска Америка — своеобразна „Доктрина Донро (идва от Монро)“ — дава на Путин удобна риторична рамка, с която да оправдае собствените си имперски амбиции за демонтиране на независима Украйна. Сигналите от администрацията на Тръмп, че следващата цел може да бъде Гренландия, също се вписват безпроблемно в кремълския светоглед.
След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Русия последователно отстоява правото си да се намесва в т.нар. „близка чужбина“ — независимите държави, възникнали върху руините на СССР. В изявленията си след пълномащабното нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Путин недвусмислено даде да се разбере, че възстановяването на империята е негова върховна мисия.
Тази логика намира паралел и в думите на заместник-ръководителя на администрацията на Белия дом Стивън Милър след операцията във Венецуела. В интервю за Си Ен Ен той заяви: „живеем в реалния свят … който се управлява от сила, от принуда и от власт“.
Готовността на Тръмп да използва военна сила за установяване на контрол над Гренландия — самоуправляваща се територия на Дания, съюзник в НАТО — също представлява сигнал, който Кремъл вероятно приема с удовлетворение. От началото на пълномащабната война в Украйна руското ръководство целенасочено се стреми да използва всяка пукнатина в презокеанския алианс, особено в момент, когато Великобритания и европейските държави се опитват да изградят „коалиция на желаещите“ в подкрепа на Киев при колебаеща се американска ангажираност.
По време на богослужение за Рождество Христово на 7 януари Путин се появи заедно с униформени военнослужещи и техните семейства, демонстрирайки публично решимостта си да продължи войната в Украйна въпреки инициативата за мир.
„Днес празнуваме светлия празник Рождество Христово. И често наричаме Господ наш Спасител, защото Той дойде на земята, за да спаси всички хора“, каза Путин. „Затова войниците — войниците на Русия — винаги изпълняват тази мисия, сякаш са призвани от самия Господ: да защитават Отечеството, да спасяват Родината и нейния народ. И през цялата история Русия е гледала на своите войници именно така — като на хора, които изпълняват тази свещена мисия.“
Кадрите с Мадуро, отведен в съдебна зала в Ню Йорк, неизбежно насочват вниманието към неспособността на Путин да наложи успешна смяна на ръководството в съседна Украйна. В глобалната „Игра на тронове“ обаче руският лидер ясно дава да се разбере, че според него силата продължава да определя правото.
