В съвременния театър границите между интерпретация, личен почерк и сценична провокация все по-често се размиват, а ролята на режисьора придобива нови измерения. Николай Ламбрев-Михайловски е сред онези творци, които не просто следват тези промени, а ги превръщат в своя художествена територия. С дългогодишен опит и ясно изразена философия за театъра като пространство на въздействие и вътрешно преживяване, той продължава да търси нови пътища към зрителя. Най-новата му постановка – „Спасяването на Джейси“, представена в I AM Studio – насочва вниманието към болезнено актуални теми като връзката между родители и деца, самотата и търсенето на спасение в един често неразбираем свят.
Как бихте описали ролята на режисьора днес – повече като интерпретатор, лидер или психолог?
Днес режисьор е и трите:
Интерпретацията е основната мисия. Тя се базира на концепцията, на желаните послания, на философията на творбата, която предстои да бъде реализирана. Интерпретацията съдържа личното аз на режисьора, основава се на погледа му и осмислянето на живота днес. Интерпретацията е гледна точка, тя мотивира акцентите, игровия поток. Тя използва стилистика, инструменти за въздействие, жанр и избора.
Режисьорът е лидер. Той организира творческата работа и технологията на процеса.
Екип, технически персонал. Той планира и подбора на публиката в някаква степен.
Психолог, естествено. Трябва да има тази дарба. Творчеството е общуване, контакти, подготовка, предчувствия и методика за въздействие. В някаква степен той е и манипулатор. Сугестия дори. Трябва да настройваш, да ориентираш и пр., да учиш, да водиш да въздействаш. Да омайваш дори, на шега казано. Това са психологически практики, за които натрупваш умения във времето с работата.
Как се променя театърът според вас в последните години – и как това влияе на режисьорската работа?
Свободната проява и изява на онова, което искаш и можеш да постигнеш при ясни цели, въображение и култура – тези неща имат големи пространства. Някак сценичните фотосесии на сюжети и битови клишета остават в миналото. Сега правиш нещо, идват да го гледат, за това как е направено, как е изиграно – като в музикалните изяви. Кой как свири е важно. И как диригентът е изградил цялото. На времето се казваше: Браво, така е направен представлението, че не можеш да познаеш актьорите… Сега отиваш, за да видиш кой как играе или как е реализиран Шекспир напр. Визията завладява сцената от една страна – зависи от твореца режисьор. Или психологията на интимния скалпел. Безсрамната откровеност, казано на шега, работи. Освен това – посланията са скрити, не са декларирани…Театърът ползва асоциациите, метафорите, накъсания монтаж свободно. Метафизични и езотерични нюанси могат да се открият в определени спектакли. Театърът, добрият театър се отказва да бърбори и да сдъвква нещата, които трябва да въздействат. Навлезе краткостта от киното без скучна обстоятелственост и обяснителност. Краткост, яркост и нерв във воденето на действието. И т.н. Постмодернизмът беляза много от текстовата подготовка и сценичния монтаж. Така наречените режисьорски версии са почти във всеки спектакъл. И изразяват режисьора като АВТОР НА СПЕКТАКЪЛА. Смесването на жанровите белези са почти навсякъде. Чист жанр едва ли може да се види по сцените. Тялото, неговата изразност има вече огромно значение. Не само в пластически или танцови спектакли, в пърформънси. Сцената изисква ценността на физиката на актьора като въздействие и присъствие.
Ярки зрелищни постановъчни техники и бутикови изповедни спектакли за публика съвсем отблизо. Кино-принцип, така го наричам за себе си. Само близки планове.
Имало ли е момент, в който сте се съмнявали в избора си на професия?
Не, никога. Избягах от музиката и литературата като университетско учене, за да скоча в театъра. Но и музиката, и литературата са част винаги от режисьорската ми работа.
Кой или какво най-силно е повлияло върху режисьорския ви стил?
Учителите, от които искам да получа познание, да ги следвам, да открадна нещо от тях. Те не са малко. В НАТФИЗ завърших при проф. Сейкова. Но трябва да кажа: Леон Даниел, А. Ефрос, Л. Додин, Анд. Вайда, Ханушкевич. По пътя се движиш, мотивиран от това да предусетиш това, което предстои в живота и изкуството. А не да дъвчиш познатото, това, което всеки знае.
Как се е променил вашият подход към театъра от началото на кариерата ви до днес?
Отначало всичко подготвях в къщи. До детайлите. Пишех, чертаех… И в репетициите се опитвах да се движа по начертаните релси, най-общо казано. Сега, от години вече подготвям пак всичко, но не с педантична ученическа точност. Изяснявам пътя, мишената, гледната точка, след това създавам структурата на текста и от там на бъдещото представление. И вече внимавам да не се страхувам толкова видимо за това, какво ще се получи, от това, което предстои при среща с публиката. И освен това – вече с прецизност избирам актьорите. Не само по необходимостта от определени качества за ролите, а по човешките им дарби от живота… За да ги обикна. И те да усетят това. Без обич нищо не се получава. С обич създадено представление, получава и обичта на зрителя. Може би и затова преди няколко години издадох монографията Феноменология на режисьорската интерпретация/ изд. Захари Стоянов/
Какво ви привлече в текста на „Спасяването на Джейси“?
Темата за връзката между родители и деца. И тайната за възможната или невъзможната близост в къщи. Ако тя липсва, нещата са сложни напред в живота и опасни дори. Какво става в кухнята, в хола, защо мама и татко се карат или защо изобщо ги няма… А обичат ли се, уважават ли се? Хората не мислят за това. Знаят или не знаят какви са последствията. Страшното идва неочаквано, но то е предвидимо в някаква степен, ако се интересуваш от детето си. Наркотиците не са темата, те са инструмента, с който Джейси търси спасение от самотата, от липсата на топлина, от липсата на татко и мама, от това какво съм аз. От въпросите като дете, на които никой не й е отговорил или задал. Авторът Питър Куилтър ме привлече с Чеховото си око към темата за неуспеха в живота.
Докъде може да стигне един родител в опита си да „спаси“ детето си?
Трябва да прекрачи границите на нормалното дори, да надникне в ада дори, за да подаде ръка. Ако е пропуснал, ако го е забравил в мола… Душата на детето! Не само храната, а какво става там, в сърчицето…Ако не се страхува…да скочи в огъня…
Може ли театърът реално да променя нагласи по теми като зависимост и семейни отношения?
Театърът не е поликлиника. Но е тайна лечебница…Там можеш да видиш, да чуеш, да харесаш, да обикнеш, да намразиш и… като се върнеш в къщи, вече забравил за гледаното, преди съня да си спомниш, и аз мога така…Сигурно мога…Театърът може да бъде подстрекател, мотиватор за нещо, което можеш… За нещо, което искаш, но не знаеш как… Гледаш и без да искаш се решаваш…Той действа на нашето подсъзнание – когато е истински театърът! Но само тогава, когато си изпитал удоволствието от съпреживяването в театралната зала. За два часа си избягал от реалността навън, но си бил в друга реалност, където си почувствал сили да се справиш със себе си…
