В новелата на Робърт Хайнлайн от 1950 г. „Човекът, който продаде Луната“, магнат се впуска в мисията да бъде първият човек на Луната и започва да продава на търг правата върху лунната повърхност.
„Ще има една адска битка някой ден за това кой притежава Луната“, казва той на колегите си бизнесмени. „Искам тестето да е наред, за да спечелим.“
В онази епоха, докато Съединените щати и Съветският съюз се надпреварваха към Луната, бъдещето, което Хайнлайн си представяше, изглеждаше сякаш може да се сбъдне. За да предотвратят това безпокойство, суперсилите сключиха споразумение - Договора за космоса от 1967 г.
Луната, както се съгласиха повече от 100 държави, не принадлежи на никого.
В наши дни въпросът изглежда по-малко уреден.
Световните суперсили сега се надпреварват да изградят лунни бази с ядрена енергия , а корпоративните лидери имат свои собствени мечти за Луната. Илон Мъск, фен на работата на Хайнлайн, си представя „пазари за трилиони долари“, включително лунни центрове за данни и катапулт за изстрелване на сателити по-дълбоко в космоса. Джеф Безос иска да премести тежката индустрия на Луната и да остави Земята „планета-градина“.
Правителството на Съединените щати е набелязало хелий, замръзнала вода и други ресурси близо до южния полюс на Луната. Китай е провел собствени проучвания и в партньорство с Русия иска да изгради своя база близо до същия този полюс.
Тази ера се гради върху убеждението, че първият е най-добрият и че който кацне най-бързо на Луната, може да определи правилата. Всички останали просто ще трябва да ги следват.
Договорът за космическото пространство декларира, че държавите не могат да претендират за космическо пространство „чрез използване или окупация“. Изследването на космоса, според договора, трябва да е от полза за всички държави. (Договорът е фокусиран върху контрола върху въоръженията и забранява ядрените оръжия в космоса.)
Но близо 60 години след ратифицирането на договора, някои въпроси все още се нуждаят от отговори. Каква юрисдикция може да претендира една държава върху лунна база? Може ли една компания да печели от богатството на Луната? Може ли една нация или компания да изгради периметър и да не позволява на другите да влизат?
Миналите опити да се отговори на някои от тези въпроси до голяма степен са се провалили. В края на 70-те години на миналия век Договорът за Луната обяви лунните ресурси за общо наследство на човечеството и настоя за международно управление на тяхната експлоатация.
Само 17 държави се съгласиха с договора. Съединените щати, Съветският съюз и Китай не го направиха. Най-големите сили не искаха да споделят технологии или да разделят бъдещи находища, които да бъдат открити на Луната.
С несигурното количество ресурси на Луната и липсата на рентабилен начин за добиването им, зaлозите не са достатъчно високи, за да се постигне решение, според Бледин Боуен, професор по астрополитика в университета Дърам в Англия.
„Това е сива зона, с която всички са доволни в момента“, каза д-р Боуен.
Един аргумент набира скорост в света на космическото право: държавите могат да притежават това, което добиват, дори ако не могат да притежават самата Луна.
Някои юристи правят аналогии с Морското право, което разглежда добива на ресурси в дълбокото море, друго общо наследство на човечеството. Според аргумента, ако нациите могат да добиват в дълбокото море, тогава те могат да добиват и в космоса, каза Хюсеин Бадредин, преподавател в Университета в Сидни, специализиран в космическото право.
Много държави са установили свои собствени закони, регулиращи държавните и частните дейности в космоса. Закон на Съединените щати от 2015 г. например позволява на компаниите да добиват чрез минно дело в космоса. Споразуменията „Артемида“ – набор от необвързващи принципи, установени от Съединените щати и подписани от 76 държави, декларират, че добивът на ресурси от Луната, Марс, комети или астероиди не нарушава Договора за космическото пространство.
Китай и поне 12 други държави са постигнали подобно споразумение за международна лунна изследователска станция.
Когато НАСА ускори плана си за инсталиране на ядрен реактор на Луната, решението ѝ се основаваше на опасения, че ако Китай и Русия построят реактор първи, те биха могли да обявят забранена зона, която би ограничила местата, където американските астронавти и техните марсоходи могат да отидат.
Такъв периметър, дори от съображения за безопасност, би противоречал на първия член от Договора за космическото пространство, който постановява свободен достъп до космоса за всички, казаха космически юристи и учени. Някои дипломати твърдят , че всяко тълкуване на договора, което позволява на първите да определят правилото, би могло да създаде де факто монополи на Луната.
Очаква се работна група на ООН да финализира принципите, които да се отнасят до някои от тези въпроси, до следващата година.
На практика обаче само няколко държави имат дълбоките джобове и напредналите технологии, за да изследват и разработват Луната. И в договора има достатъчно място за маневриране, за да може една от тях да изгради ядрен реактор или предприемчив магнат да започне минна дейност.
„Ако Китай и Америка са двете страни, които правят всичко на Луната“, каза д-р Боуен, „те могат по същество да уредят правилата помежду си.“
