13 юни: Провежда се първото автомобилно рали във Франция

1805 г. експедицията на Луис и Кларк достига до водопадите Грейт Фолс. Това е първата американска експедиция, прекосила територията между Атлантическия и Тихия океан и върнала се обратно.

Експедицията на Луис и Кларк е втората официална експедиция между двата океана северно от Мексико. Първата достигнала брега на Тихия океан на Британска Колумбия е на шотландско-канадския изследовател сър Александър Маккензи, който осъществява подвига си на 20 юли 1793 г.

Закупуването на Луизиана през 1803 г. предизвиква интерес към разширението на американската територия до западния бряг. САЩ не знаят какво точно са купили, а и Франция не е наясно с териториите, които е продала. Няколко месеца след покупката президентът Томас Джеферсън осигурява финансиране от 2500 долара от Конгреса за експедиция на запад.

Целта на американската експедиция на северозапад е да изучава индианските племена, ботаниката, геологията, терена и дивите животни в региона, както и да оцени степента на влияние на установилите се вече в областта британски и френски ловци и трапери.

В писмо от 20 юни 1803 г. Джеферсън пише на капитан Мериуедър Луис, който е избран за водач на експедицията, останала известна с названието Корпус за открития: „Целта на вашата експедиция е да изследвате река Мисури и такъв основен неин поток, който с маршрута и комуникацията си с водите на Тихия океан дали Колумбия, Орегон, Колорадо или някоя друга река може да осигури най-прекия и проходим воден път през този континент с цел търговия”.

Луис избира за свой партньор Уилям Кларк. Кларк официално има чин младши лейтенант, но Луис прикрива това от подчинените си и споделя водачеството на експедицията, обръщайки се към Кларк като „капитан”.

Експедицията тръгва през май 1804 г. от устието на река Дюбоа (източната страна на Мисисипи) и повече от два месеца пътува по течението на река Охайо. Поемат на запад по река Мисури, преминават през Ла Шарет и следват река Мисури през Канзас Сити, Мисури и Омаха, Небраска. През август 1804 г. Луис и Кларк достигат границата на Големите равнини. Срещат племето янктон сиуксите, които са известни като по-миролюбиви от западните си съседи, тетон сиуксите, известни също като лакота.

Продължават да следват течението на реката и зимата ги заварва на територията на племето мандани. През студентите месеци на 1804-1805 г. отрядът построява форт Мандан в Северна Дакота и е в добри отношения с живеещите наблизо мандани. На 9 април 1805 г. експедицията потегля отново. Продължава плаването си по реката и открива притока река Милк и река Марайас, които водят началото си от хребета Луис.

През юни достигат до водопадите Грейт Фолс и до областта Три Форкс. След като Луис и Кларк достигат до река Салмон, продължават на северозапад до река Клируотър. Така през октомври откриват река Снейк. Спускат се по нея и преминават покрай водопадите Челило и покрай Портланд, Орегон, достигайки до устието на Колумбия, на брега на Тихия океан.

До това време експедицията е изправена пред втората сурова зима и разполагат базовия лагер на южния бряг (дн. град Астория, Орегон). Тръгват обратно на 23 март 1806 г.

След като прекосяват Континенталния вододел, където откриват прохода Лоло в хребета Битер Рут, съединяващ долината на Клируотър с долината на Мисури, експедицията се разделя на две, за да може Луис да изследва река Мараяс. Групата на Луис се среща с племето чернокраки. Срещата е добросърдечна, но през нощта индианците се опитват да откраднат оръжията им и двама от тях са убити. Луис, Друяр и братята Фийлд бягат повече от 160 км за един ден преди да лагеруват.

Междувременно Кларк е навлязъл на територията на племето кроу, известно като крадци на коне. През нощта половината коне на Кларк изчезват, но нито един кроу не е видян. Луис и Кларк се събират на точката на сливане на реките Йелоустоун и Мисури на 11 август. Кларк и спътниците му са се спуснали по реките с лодки. Корпусът се спуска по течението на Мисури и достига Сейнт Луис на 23 септември 1806 г.

Прочутата карта на експедицията на Луис и Кларк за пръв път точно описва района на изворите на реките Колумбия и Мисури в Скалистите планини. Така САЩ придобиват по-голямо знание за географията на американския Запад под формата на карти на големите реки и планински вериги. Наблюдавани са и описани 178 растения и 122 вида и подвида животни. Експедицията  насърчава търговията, поставено е начало на дипломатически отношения с редица индиански племена.

1855 г. за пръв път пред публика е поставена операта „Сицилианска вечерня” на Джузепе Верди. Премиерата е в парижката Гранд опера по време на световното изложение и преминава с голям успех.

Действието се развива в Палермо, Сицилия, през 1282 г. по време на въстанието на сицилианския народ срещу френските окупатори. Либретото е написано от Еужен Скриб и Шарл Дюверие.

Отначало Верди иска да се откаже от задължението си. Той смята, че не е много тактично да пише за Париж опера с италиански патриотичен сюжет, и то от френски автор на текста, но Скриб дава уверения, че ще направи поправките, които композиторът иска. Всъщност в либретото въстанието на сицилианците срещу французите е използвано само като фон на силна лична драма.

Работата на Верди върху тази опера върви необикновено бавно, тъй като Скриб не изпълнява обещанието си. Дори когато операта е готова и започват репетициите, авторът на либретото не проявява никакъв интерес.

На това Верди реагира с едно писмо до директора на Гранд опера, в което изтъква: „Аз се надявах, че г-н Скриб ще бъде любезен да се показва на репетициите от време на време, за да следи за неудобни думи, за несполучливи места в музиката и изобщо да види какво трябва да се поправи. Очаквах, че г-н Скриб, както ми беше обещал, ще премахне всичко, което засяга честта на италианците. Аз съм преди всичко италианец и няма да си позволя да стана съучастник в оскърблението на родината ми”.

След това Верди пожелава договорът да бъде обявен за недействителен. Обаче това не става и композиторът сам поправя всичко, което му се струва неправилно.

1895 г. провежда се първото автомобилно рали във Франция по трасето Париж-Бордо-Париж. В тридневното скоростно състезание по 1178-километровото трасе се включват 46 машини - 29 автомобила са с бензинови двигатели, 15 са с парни и само два са с електрически.

Победител в състезанието става Емил Левасор, който сам кара своята двуместна машина „Панар-Левассор” и преодолява разстоянието за 48 часа и 47 минути, като средната му скорост е 24,4 км/ч. Той пристига 6 часа преди заелия второто място.

Победата му обаче не никак случайна. По това време френският изобретател и пионер в автомобилостроенето заедно с приятеля си Рене Панар притежава фабрика за дървообработващи машини. През 1889 г. двамата купуват от Даймлер лиценз за неговия 2-цилиндров мотор, а през 1890 г. създават и първия си собствен образец автомобил.

Следващият техен автомобил, създаден през 1891 г., вече е пускан серийно и се отличава с блестящи конструктивни хрумвания и извънредна здравина. Автомобилите на фирмата започват да участват в състезания.

Интересно е, че на това рали за първи път се появява и автомобилът Eclair с пневматични гуми. Кара го авторът на нововъведението Андре Мишлен. По целия маршрут той разполага огромен брой сервизни пунктове, но му се налага толкова често да сменя гумите, че не се побира в норматива от 100 часа.

През 1887 г. Емил Левасор загива при катастрофа по време на състезанието Париж-Марсилия. В Париж е поставен негов паметник, на чийто постамент са издялани думите, казани от Левасор веднага след завършване на ралито Париж-Бордо-Париж: „Това беше безумие! Аз правех до 30 км/ч”.

1944 г. нацистка Германия подлага за първи път Лондон на обстрел с ракети „Фау-1”. В нощта срещу 13 юни срещу Англия са изстреляни първите 10 „летящи бомби”. Всички са насочени към Лондон, но четири от тях се взривяват още при изстрелването, две не достигат английското крайбрежие и само една пада в района на британската столица.

„Фау-1” е „самолет-снаряд”, използван от германския Вермахт в последната година на Втората световна война. Проектът, първоначално разработен от Роберт Лусер и Фриц Гослау, е одобрен през юли 1941 г. и получава официалното обозначение Fieseler Fi 103. Разработката обаче получава кодовото название Kirschkern (в превод „черешова костилка”) и е с обозначение за заблуждение на противника FZG-76.

Всъщност „Фау-1” е колективно творение на четири фирми. На Fieseler е възложено изработването на корпуса и крилата, Argus поема пулсиращия реактивен двигател, Siemens се нагърбва с автоматичната система за управление и на Walter се заема с катапулта за изстрелване. Поради липса на капацитет по-късно Fieseler възлага производството на по-голямата част от телата и крилата на автомобилните заводи „Фолксваген”.

Конструкцията на „Фау-1” е сравнително проста. Това е бомба с крило и опашка. Лети ниско, на височина около 600 м със скорост около 600 км/ч и може да бъде застигната от бързите изтребители.

Правопоточният пулсиращ реактивен двигател има нисък КПД, изразходва много гориво и е извънредно шумен. Това е най-простият самолетен двигател, който някога е бил изобретяван. Вкарва гориво на порции, смесва го с входящия въздух и го възпламенява. Единствените подвижни части в него са жалузните решетки, монтирани във входа му.

Тъй като бомбата „Фау-1” е предвидена за еднократна употреба, това е логичен избор, защото двигателят е лесен за производство и й осигурява прилична скорост. При работа на двигателя корпусът му се загрява до червено, поради което се налага да бъде монтиран външно над тялото. Любопитен факт е, че това, че предупреждава жители на обекта за поразяване за пристигането си, не е недостатък, защото основната цел на оръжието е да ги сплаши и да съсипе нервите им.

Първите прототипи на „Фау-1” показват много дефекти. За да се установят причините за тези дефекти, няколко „Фау-1” са снабдени с пилотска кабина в носа. Четирима пилоти-изпитатели обаче загиват, без да се получат резултати. Единствено известната авиаторка Хана Райч, също летец-изпитател и личен пилот на Хитлер, успява да изпълни десет драматични полета, при които основните дефекти са изяснени.

Но и западните съюзници създават затруднения при реализирането на програмата „Фау-1”. Планираното за 15 декември 1943 г. изстрелване на първите летящи бомби срещу Англия е отложено в резултат на тежката бомбардировка над полигона в Пенемюнде през август 1943 г., като това налага службите за изпитване да бъдат прехвърлени в Източна Прусия.

Първите площадки за изстрелване на летящите бомби са разположени дъгообразно във френските провинции Артоа, Нормандия и Пикардия на разстояние от 220 до 250 км от Лондон. Те се изграждат с по няколко рампи, с катапулти, бетонени пътища и сгради. Изстрелването на бомбите се поема от специално поделение, известно като зенитен полк 155.

Темпът на изстрелване нараства значително до края на месеца и за 17 дни, до 29 юни, вече са изстреляни 2000 броя „Фау-1”. Поради несъвършенството им обаче всяка пета бомба се взривява в района на изстрелването или недалеч от него. Причината не е само в конструктивни недостатъци - в работния процес при произвеждане на ракетите са включени военнопленници, които съзнателно залагат дефекти. Рекордните 316 бомби са изстреляни на 7 август 1944 г. - това е най-голямата бройка за един ден, но само една трета от тях достига Англия.

Британската противовъздушна отбрана успява да се справи с новото оръжие. 1866 бомби са свалени от зенитната артилерия, а 232 се удрят в баражни балони. Голям успех имат и изтребителите - 34 пилоти свалят по повече от десет „Фау-1”, а капитан Джоузеф Бери сваля 61 летящи бомби.

След като Лондон вече не попада в обсега на площадките за изстрелване на „Фау-1”, започва стартирането им като самолети. За целта са преустроени около сто двумоторни бомбардировачи Heinkel-111. Резултатите обаче се оказват незадоволителни. До края на януари 1945 г. са пуснати от самолети срещу английски градове повече от 1200 крилати бомби, от които само 215 достигат целта си. При тези операции германците губят 77 бомбардировача.

1983 г. американският космически апарат „Пионер 10” става първият обект, направен от човека, който напуска Слънчевата система. На 2 март 1972 г. „Пионер 10” е изстрелян от база Кейп Каневерал с ракета „Атлас-Кентавър”.

През 1973 г. на път за Юпитер „Пионер 10” пръв прекосява астероидния пояс отвъд орбитата на Марс и изследва два астероида. Това пътешествие разкрива на учените, че астероидното поле не е толкова опасно и отваря вратите за всички бъдещи мисии до външните планети. „Пионер 10” и „Пионер 11” са най-известните апарати от тази серия. Те първи достигат трета космическа скорост и първи изследват далечния космос.

През декември 1973 г. прелита на 132 000 км над облаците на Юпитер и изпраща снимки. Получава данни за състава на атмосферата, уточнява масата на планетата, измерва нейното магнитно поле. Установява, че общият топлинен поток отделян от Юпитер превишава 2,5 пъти енергията, която планетата получава от Слънцето. Също така „Пионер 10” уточнява плътността на четирите най-големи спътника на Юпитер.

„Пионер 10” е първият апарат, напуснал пределите на Слънчевата система, когато преминава край най-отдалечената планета. Сегашната мисията на „Пионер” е търсенето на хелиопаузата - мястото, докъдето стига слънчевия вятър и където започва междузвездното пространство. „Пионер 10” ще пътува през галактиката милиарди години. Той се движи спрямо Слънцето с постоянна скорост от 12 км/сек.