10 ноември: На пленум на ЦК на БКП е приета оставката на Тодор Живков
10 ноември: На пленум на ЦК на БКП е приета оставката на Тодор Живков / снимка: Guliver/Getty Images

1775 г. във Филаделфия е сформиран Американски морски пехотен корпус. Корпусът е клон на американските въоръжени сили, чиято функция е прилагане на военна сила чрез базирани в морето военни части. Морската пехота действа съвместно с Военноморските сили на САЩ; а общото им политическо ръководство се осъществява от Военноморското министерство на САЩ.

Американският морски пехотен корпус е сформиран с резолюция на 2-ия Континентален конгрес в механата Тън, Филаделфия, като включва войници от т.нар. континентални морски пехотинци. Конгресът нарежда създаването на два батальона, които трябва да вземат участие в инвазията на Нова Скотия.

Целта е била чрез превземането ѝ да се отреже пътя за пристигане на нови британски подкрепления. Британските войски обаче окупират Нова Скотия първи, и мисията на морските пехотинци се проваля. До края на Американската революция през 1783 г. Континенталният флот и Континенталните морски пехотинци са разпуснати. През 1798 г., малко преди началото на т.нар. Квазивойна с Франция, Конгресът нарежда възстановяването на двете институции като Военноморски флот и морска пехота на Съединените щати.

До началото на Първата световна война Американски морски пехотен корпус намалява като численост, а правителството започва да отделя по-малко внимание на възможностите му и намалява финансирането. Към края на 19 в. морската пехота оформя съвременния си облик, включително емблемата (приета на 19 ноември 1868 г.), химна и мотото Semper Fidelis („Винаги предани”, 1883 г.).

Американският морски пехотен корпус е амфибийна военна част в постоянна бойна готовност. Основните три задачи на пехотния корпус са формулирани в Акта за национална сигурност от 1947 г. и все още важат: завземане или защита на големи военноморски бази или изпълняване на задачи на сушата с цел подкрепа на военноморски кампании; развиване на тактика, начини на обучение и оборудване, пригодени за целите на амфибийните войски; всякакви други задачи, които президентът възложи.

Още от създаването на институцията морските пехотинци участват активно във всички войни, в които включващи САЩ, като тези срещу Великобритания, Испания, Мексико, окупациите на страните в Централна и Южна Америка, Боксерското въстание в Китай и други.

1871 г. край езеро Танганайка в Танзания Хенри Мортън Стенли открива изчезналия изследовател и мисионер Дейвид Ливингстън.

През 1868 г. Стенли постъпва във вестник „Ню Йорк Хералд”, тогава с най-голям тираж в Америка. Именно като кореспондент на вестника за първи път попада в Африка, за да отразява колониалната война. Арената на действията тогава е Етиопия, която за разлика от Египет и Судан все още отстоява независимостта си.

През 1871 г. по поръчение на собственика на „Ню Йорк Хералд” Джеймс Гордън Бенет-младши Стенли се отправя на най-прочутата си експедиция в Централна Африка - издирването на Дейвид Ливингстън, за когото няма известия от 1869 г. Организирането и провеждането на експедицията са изцяло финансирани от вестникарския магнат. Бенет и Ливингстън са шотландци, но покрай патриотичния сантимент Бенет е ръководен и от желанието си да рекламира вестника и повиши неговия тираж - очаквания, които напълно се оправдават.

На 21 март 1871 г. тръгва на запад от Багамойо (в Източна Танзания) към платото Усагара, като по пътя изследва река Кинясунгве - горното течение на река Вами. Пристига в Табора, но се оказва, че прекият път към езерото Танганика е отрязан поради въстание на местните племена против арабските роботърговци, поради което експедицията прави голямо заобикаляне от югоизток и юг.

На 10 ноември групата достига до Уджиджи, където намира Дейвид Ливингстън и до февруари 1872 г. участва в неговите изследвания. През март в Табора Стенли се прощава с Ливингстън, като му оставя част от своите запаси, провизии и снаряжение, взема неговите писма и дневници и заминава за Европа.

Когато след една година Ливингстън умира Стенли решава да продължи делото му - да разкрие тайната на изворите на Нил.

1940 г. Уолт Дисни е вербуван за таен доносник към филиала на ФБР в Лос Анджелис. Той остава такъв до смъртта си през 1966 г. Любопитният факт от биографията му става известен в средата на 90-те години на 20 в. Тогава Марк Елиът - автор на документални книги за живота на холивудските знаменитости, издава поредната си неофициална биография „Уолт Дисни - тъмният принц на Холивуд”. Основа на четивото са 570 страници от досието на Дисни, разсекретено по закона за свободен достъп до информация в САЩ.

Най-ранното сведение за комуникация между Дисни и шефът на ФБР Едгар Хувър е в документ от юли 1936 г. В него Хувър пише: „Аз съм наистина доволен, че можем да бъдем в услуга на Вас, предоставяйки Ви средство за пълна идентичност за цял живот”.

Елиът отбелязва, че голяма част от листовете в досието на Дисни са блокирани или изтеглени от съображения за национална сигурност. Затова не може да се определи със сигурност за кого точно режисьорът е доносничил или клеветил като „комунист” и „подривен елемент”. Документирано е обаче, че при стачката на аниматорите от студио „Дисни” през 1941 г. той публично обвинява водачите й в „комунистическа агитация”.

През 1944 г. „ловът на вещици” в Холивуд ескалира - създава се Съюз за опазване на американските идеали - антикомунистическа група с ядро хората от „Дисни”. Президент на организацията е Сам Ууд, продуцент и режисьор на „Една нощ в операта”, а вице - Дисни. Сред членовете й са Лила Роджърс, майката на Джинджър Роджърс, която свидетелства в на изслушване в камарата, че нейната дъщеря е отказала участие в „неамерикански” филми.

Заради подаваната информация, през 1954 г. Дисни бил картотекиран като „пълноправен специален агент с отговорност „Контакт”. Елиът допуска, че режисьорът е следил дейността и настроенията на актьорите, писателите, продуцентите, режисьорите, техниците и профсъюзните деятели в Меката на киноиндустрията.

За да угоди на Хувър, през 1961 г. Уолт Дисни прави промени в сценария на комедията Moon Pilot. Във ФБР сметнали, че той изобразява агентите на бюрото по незадоволителен начин. Затова сценарият е променен и актьорът Едмънд О’Брайън, вместо да играе човек на ФБР, се превръща в агент по сигурността на правителството.

1952 г. се състои премиерата на филма „Под игото”. Филмът е първата мащабна продукция на държавната Българска кинематография, а режисьорът получава за него Димитровска награда.

Режисьор на лентата е Дако Даковски, сценарият е на Георги Кранзов и Павел Спасов и се основава на едноименния роман на Иван Вазов. Главните роли се изпълняват от Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков. Оператор е Бончо Карастоянов, а музиката във филма е композирана от Филип Кутев.

Сценаристите Георги Кранзов и Павел Спасов подхождат свободно към текста на романа и добавят или премахват значителни елементи от повествованието с цел да засилят героичния патос на филма и да вплетат в сюжета изгодни за пропагандата на режима моменти.

Сцените със смъртта на Бойчо Огнянов и Рада Госпожина например са премахнати, а финалът с обесването на Мунчо е заменен с възторжено посрещане на руските войски по време на Руско-турската война. Самият Огнянов е представен като представител на Централния революционен комитет. Добавени са нови сцени на мобилизация на башибозуци и масови сражения.

1961 г. Сталинград е преименуван на Волгоград. Преди това (до 1925 г.) градът е носил името Царицин.

Волгоград възниква с основаването през 1589 г. на крепостта Царицин, която трябва да укрепи нестабилната южна граница на Русия. Около нея постепенно възниква търговско селище. Царицин е превземан два пъти от разбунтували се казаци - при бунтовете на Степан Разин и Емелян Пугачов. През 19 в. градът се превръща във важно пристанище и регионален търговски център.

Царицин е сцена на тежки боеве по време на Руската гражданска война. Болшевиките под командването на Йосиф Сталин, Климент Ворошилов и Семьон Будьони се отбраняват в града през 1918 г., но са изтласкани от генерал Антон Деникин, който контролира Царицин от 1919 до 1920 г. През 1925 градът е преименуван на Сталинград.

През следващите години Сталинград се превръща в голям център на тежката промишленост. Той става една от основните стратегически цели на германското настъпление през Втората световна война. Германците обсаждат града от 21 август 1942 г. до 2 февруари 1943 г. в битката при Сталинград. Градът е практически изравнен със земята, но възстановяването му започва още в началото на 1943 г.

През 1961 г. името на Сталинград е променено на Волгоград във връзка с кампанията на Никита Хрушчов за десталинизация.

Любопитен факт е, че през януари 2013 г. депутатите от местния парламент във Волгоград приеха решение в тържествените и възпоменателните дни градът да използва старото си име Сталинград.

Името град-герой Сталинград сега се използва по време на градските мероприятия на 2 февруари - ден на края на Сталинградската битка, в Деня на победата - 9 май, на 22 юни - нападението на Германия срещу СССР, 2 септември - край на Втората световна война и 19 ноември - Ден на началото на разгрома на германците в Сталинград.

1965 г. отборът на Левски посреща в София Бенфика за мач от европейските клубни турнири.

На 1/8 финал в турнира за Купата на европейските шампиони, сините срещат португалския гранд Бенфика. В първия мач в София, българите правят престижно реми с именития си съперник, като привличат погледите на специалистите в цяла Европа. Головата сметка срещу португалците открива Гунди с гол още в 5-та минута.

Срещата завършва 2:2, а на реваншва в Лисабон, домакините побеждават с 3:2 и продължават напред в турнира, като Аспарухов бележи още два гола, а представянето на Левски отеква сред футболните среди на Стария континент.

Отзивите в португалската преса за сините са изключително ласкави. Еузебио е буквално поразен от играта на Георги Аспарухов и казва, че Гунди е първият чуждестранен играч, който в един мач вкарва два гола на Бенфика в Лисабон и заедно със своите съотборници му прави шпалир на стадион „Луш”, за да го аплодират.

1969 г. в САЩ започва излъчването на детската програма „Улица Сезам”. Американската поредица, една от най-старите телевизионни програми в САЩ, съчетава образователни и развлекателни елементи.

Предаването е известно с участието на герои мъпети, създадени от Джим Хенсън. Сред най-популярните образи на шоуто са Елмо, Ърни, Голямото пиле, Бисквитеното чудовище, Магъосникът, Зоуи, Тейли, Берт, Росита, Оскар и Гровер.

През годините „Улица Сезам” се излъчва в 120 държави по целия свят и са направени над 30 международни версии, включително и в България. Сдружението с нестопанска цел The Sesame Workshop, състоящо се от писатели, артисти и педагози участва в инициативи в над 140 държави.

1970 г. изстрелян е съветският спускаем апарат „Луноход 1”. Това е първият от два спускаеми апарата, изпратени от СССР към Луната с цел изследване на нейната повърхност по програмата „Луноход”.

Космическият апарат, доставил „Луноход 1” на повърхността на Луната, е „Луна 17”. „Луноход 1” е първият апарат с дистанционно управление, движещ се по повърхността на друго космическо тяло. Апаратът е изстрелян в 14.44:01 ч. (по Гринуич). „Луна 17” е изведен от паркова околоземна орбита към Луната и влиза в окололунна орбита на 15 ноември. Осъществено е меко кацане в района на Морето на дъждовете на 17 ноември.

„Луноход 1” функционира в продължение на 11 лунни дни (10,5 земни месеца) вместо първоначално предвидения срок от три лунни дни. Официалната дата на прекратяване на мисията е 4 октомври 1971 г. За това време „Луноход 1” изминава 10 540 м по повърхността на Луната, предавайки над 20 000 снимки и над 200 панорами.

Любопитен факт е, че през 2010 г. апаратът е забелязан на снимки от американски лунен спътник. След установяване на точните му координати, американците успяха да го „да осветят” с лазер. Сигналът от апарата се оказал много по-силен, отколкото другите рефлектори на Луната, оставени там от космическите кораби „Аполо”.

1989 г. Ноемврийският пленум на ЦК на БКП приема оставката на Тодор Живков. Това е краят на 35-годишното му управление на Народна република България като Генерален секретар на ЦК на БКП.

Тази дата се възприема като начало на прехода на България към демокрация и пазарна икономика, въпреки че еднопартийната система на БКП (която продължава да е единственият ръководен фактор в държавата) е премахната едва на следващата година, а първите реални икономически реформи са предприети 15 месеца след пленума.

С идването на Михаил Горбачов на власт в Съветския съюз започва процес на перестройка. Това оказва въздействие и върху останалите социалистически страни, които са членове на Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. България, не без основание сочена за един от най-верните на СССР съюзници по онова време, също обявява курс към преустройство на съществуващата в страната обществено-политическа и икономическа система.

В България Тодор Живков констатира в различни изказвания, че досегашната система не успява да отговори на нуждите от промяна на тогавашното общество и се начертава рамка на ново обществено устройство - демократично начало на държавата. Икономическата рамка също се променя от държавно планиране към елементи на частно стопанство.

При Горбачов и поетия от него курс за самостоятелност на съюзниците, за първи път, откакто Живков е начело, се появяват различия между него и съветски ръководител.

На 9 ноември 1989 г. на заседание на Политбюро Тодор Живков подава оставка като генерален секретар на БКП след организиран от съветското посолство натиск, както и от страна на неговите най-близки съратници Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, както и от Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов.

Искането за оставка е организирано от члена на Политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов. Някои от членовете на ЦК като Милко Балев и Димитър Стоянов не са предварително информирани. Живков не подава оставка от поста председател на Държавния съвет на Народна република България (най-високата длъжност в държавата), предложението за това е направено от името на Политбюро.

В дневния ред на Ноемврийския пленум са поставени две точки. Първата е доклад на Тодор Живков за актуалната обстановка в страната и необходимостта от преустройство на икономиката „по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало”, а втората е оставката на генералния секретар на ЦК на БКП. Живков произнася встъпителното слово, след което ЦК одобрява доклада му.

На следобедното заседание на пленума членовете на Централния комитет приемат оставката на Живков, без да му дадат възможност за заключителни думи, и утвърждават Петър Младенов на поста Генерален секретар на ЦК на БКП. Пленумът предлага на Народното събрание да освободи Живков и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България.

На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. Още на следващия ден - 18 ноември, се провежда първият свободен митинг, организиран от т.нар. неформални организации, начело с КТ „Подкрепа” и „Екогласност”, на площада пред храм-паметника „Свети Александър Невски”.

На 18 януари 1990 г. бившият пръв партиен и държавен лидер Тодор Живков е арестуван. Първите свободни и демократични избори след повече от 45 години се състоят на 10 и 17 юни 1990 г.

Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Любопитно